автор: leeryan

За всичко си виновен само и единствен ти,
виновен си, когато с падането на нощта
стоя и с няма болка безсънието ми трепти,
когато броя сълзите си с обречено наведена глава.
Когато дръпна с всички сили стрелата
                              към сърцето ми,
как дълго лазих и събирах късчета
                              без дъх да мога да поема,
събирах ги... те просто се разпадаха в ръцете ми,
изстивах смъртно бледа... безумно наранена.
И сякаш векове опитвах да изтрия образа в душата
на твоите очи, така студено, злобно присмехулни
и в ден прекрасен заедно със изгрева
                              изместил тъмнината
прозрях... и ти, и твоето лице, лъже - сърце съвсем
                              не сте ми нужни.