автор: Jipsy

Тази сутрин Лори се събуди с нова надежда. Тя беше сънувала своя принц от мечтите. Той беше с черни очи, толкова черни, че когато погледнеше в тях, тя откриваше дълбока обич и нежност. Тези очи за нея бяха единствени и незаменими. Дори, когато погледнеше в други очи, тя виждаше само онези маслинено черни, красиви очи... Лори беше много тъжна тази сутрин. Нещо я притесняваше и задушаваше, сълзи бликваха на красивото й лице, но тя не можа да осъзнае причината за това. Може би по-късно през деня щеше да я открие и тогава...
Лори стана, изми си очите и погледна навън. Денят беше слънчев и тих, навярно още един от горещите юлски дни. Все още се чувстваше потисната и самотна. На вън спря кола. Тя, сякаш в транс, погледна невиждащо нататък. Това беше приятелят й. Лори не почувства нищо. В нея живееше пустота и мрак от много време насам. Не я радваше нито изгрева, който преди я трогваше до сълзи, нито птичките, които й действаха успокояващо. Нищо.
Тя не виждаше друго, освен забравен сън. Тя се разхождаше с принца от мечтите си. Беше щастлива - много щастлива. С него тя можеше да изживее всичко, за което си струва човек да живее. Единствено, когато бяха заедно, Лори можеше да се наслади на красотата на природата и на живота.
На вратата се похлопа рязко и тя се стресна. О, да, това беше приятелят й. От колко време бяха заедно - година, две или повече. Тя не знаеше, но не искаше и да знае. Мислите й се въртяха все около принца.
Адам влезе и я целуна. Носеше шоколад и бутилка Кока-Кола. Щяха да гледат някакъв филм и после да стягат куфарите, защото им предстоеше заминаване в чужбина. Пътуването всъщност беше идея на Лори. Тя си мислеше, че ако се откъсне от всичко, което й напомняше за принца, той може би щеше да изчезне или да го потисне дълбоко в себе си.
Тя нареди парченцата шоколад в кристална чинийка и сипа колата в големи чаши. Донесе лед и лимон - така обичаше колата. Седнаха да гледат филма. Беше някаква поредна смехория. Докато гледаха, тя постоянно нервничеше. Всичко я дразнеше от много време насам. Не искаше да вижда и чува за никого и за нищо. Адам седеше все така близо до нея. И той не гледаше филма. Искаше да поговорят, но не знаеше как да започне. Изведнъж взе дистанционното и спря телевизора. Лори отново се беше размечтала и не усети дори. Адам се ядоса. Реши да говори на право.
-От колко време сме заедно, мила? - попита той.
-Не знам... - отвърна малко смутено и стреснато Лори. - Може би година...
-Година?! Мили, Боже! На бас, че си забравила каква дата е днес!
Лори замълча. Тя не знаеше нито коя дата е, нито кой ден, нито коя година. Нищо не знаеше, но не искаше и да знае.
-Това е! - викна Адам - Вече ми омръзна да се правя, че нищо не забелязвам. Мислиш, че не знам ли, мислиш, че можеш да скриеш огорчението си, когато ме виждаш?! Как така изведнъж ставаш намръщена, а до момента си била весела?! Отговори ми, Лори!
Тя мълчеше. Беше дошъл момента, от който се страхуваше най-много...
Адам се успокои и й заговори по-нежно, но с яд все още.
-Не знам какво за теб означава една връзка, Лори. Но за мен това е едно прекрасно начало - обичам те така, както в деня, в който те видях и не мисля, че нещо се е променило. Ако има някакъв проблем ми кажи - нека го разрешим като големи хора, моля те, Лори. Не искам да те загубя - просто не знам как ще живея без теб. Пренебрегвам желанията и мечтите си само заради теб. - Тя го погледна с болка - Не, не искам да кажа, че те обвинявам - просто искам да знам какво ти е. Сигурен съм, че мога да ти помогна.
Лори се загледа в една точка - знаеше,че всичко, което Адам беше казал волно или неволно, беше истина. Горчивата истина. Тя отново се затвори в своята черупка и не искаше да пуска абсолютно никого.Не искаше пак да я наранят, не искаше и самата тя да се нарани.
-Нашата връзка е много красива, Лори. Нямало е побоища и скандали, нали?! Кажи тогава, какво не ти стига!? Имали сме много хубави моменти заедно, имали сме и лоши. Нека оправим нещата - нека си направим още по-хубави моменти заедно...
-Искам да остана сама - каза рязко Лори.
Адам стана и си тръгна.
-Къде отиваш? - попита тя
-Нали искаш да останеш сама?! Тръгвам си.
Тя за минута се почуди дали да го остави да си тръгне или да го задържи.
-Адам, остани - нека поговорим.
Той седна до нея и й хвана ръката. Каза й, колко много я обича и как знае, че той е проблема и иска да си спомни къде е сгрешил и... Тя не го чуваше. Лори много добре знаеше от къде идва проблема - идваше от личната й неориентираност и обърканите й чувства и още по-обърканите й мисли.
-Причината не е в теб, Адам. Не си ти виновен за нищо. - Тя млъкна, защото щеше да се разплаче. А тя никога не си позволяваше да плаче пред когото и да е.
-Добре, щом не е в мен значи е в двамата.
Настъпи тишина.
-Искам да остана сама, не говоря за момента, говоря за изобщо.
-Ясна ми е ситуацията, знам какво следва...
-Искам да остана сама за малко - повтори тя като се посъвзе. Искам да премисля нещата и да си изясня чувствата. Не искам да те наранявам,Адам. Не искам да усложнявам нещата, просто искам...
Той я прегърна. Това беше лошо - тя тъкмо бе събрала смелост да говори за себе си,за чувствата и за всичко, което искаше да му каже от много време насам и ето... тази прегръдка. Прегръдка, в която имаше невероятно много обич и подкрепа. В този момент Лори се почувства толкова слаба и безпомощна, че ако не беше седнала, със сигурност щеше да припадне. Тя осъзна, че ако каже всичко, което трябваше на Адам, щеше да го нарани много жестоко...
Стояха така, прегърнати, около минута. Лори стана изведнъж и каза:
-Хайде да стягаме куфарите - време е и ние да починем малко като хората.
Адам стана и я целуна с топлина. Беше щастлив, че остават заедно. Повече не му и трябваше. Единственото, за което мечтаеше бе да сподели живота си с Лори.
Беше един часът на обяд. Автобуса им тръгваше в седем вечерта. Все още не знаеха къде точно ще отидат. Събраха си багажа.
-Да тръгваме, мила. - покани я Адам.
Тя кимна в знак на съгласие и се качи горе до стаята си. Все още чувстваше онази потиснатост от сутринта. Тя реши да погледне и-мейла си за последно преди заминаването. Четейки едно от писмата, тя потъна в унес. Беше от принца на мечтите й. Лори се чувстваше много зле. Тя му написа, че прави всичко в името на това всички да бъдат щастливи, дори и самата тя да трябва да стане жертва. Тя беше готова на всичко само и само никой да не страда. Той, разбира се нямаше да се съгласи с това, щеше да я помоли да помисли и да премисли, защото и той й желаеше щастието. Лори му каза, че след 2 месеца всичко ще е наред - дотогава тя ще събере смелост да каже всичко на Адам и същевременно ще си изясни чувствата.
Адам дойде да я търси:
-Притесних се, скъпа. Защо се забави толкова?
-Погледнах си пощата - извинявай.
Той я целуна и взе куфара й. Слязоха долу в хола - там беше неговият куфар. Колата ги чакаше отвън, за да ги закара до автобусната спирка.
* * *