автор: valsebnica

Денята обещаваше да е ведър и приветлив. Слънцето бе решило днес да поглаи света, но лъчите му едва, едва пробождаха небето в опита си да събудят спящата земя. Наоколо още цареше тишината, но скоро автомобилният трафик щеше да удави в шум все още спящият град.
Беше ранна утрин. Той отвори сънливо очи и пъргаво скочи от леглото, а студът го прониза и разсъни на пълно. Въпреки все още не приветливият февруарски ден, който тепърва започваше, мъжът се облече и се приготви за любимото си сутрешно занимание. Никога, дори и когато беше болен, той не пропускаше да потича сутрин. Това беше единственото нещо, което му позволяваше да остане на саме със себе си и да разпредели на ум задачите си за деня. А те никак, ама никак не бяха малко. При нормални обстоятелства денят му стигаше за всичко, но не и днес, не и от почти цял месец на сам. Причената за това бе твърде проста. Мъжът бе приел да участва в една благотворителна кауза. И при това нямаше да вземе нито стотинка за себе си.
Малкият йоркширски териер, неговата приятелка и целият негов живот, нетърпеливо очакваше сутрешната си разходка. Вратата се отвори. Мъжът и мъничето излязоха на улицата. И случайните минувачи, които срещаха по пътя си не пропускаха да поздравят, понеже той беше много известен не само в България, но и извън нея. Защото подаряваше на хората красота и усмивки с магията на песента. С други думи, той беше много известен певец, с многобройни награди и почитатели.
Разхотката свърши и принцесата се настани удобно на дивана, докато нейният стопанин се върне, а после двамата щяха да отидат на работа.
Мъжът пое по обичайният си маршрут мислейки за изключително тежкият и труден ден, който го очакваше. От както се беше включил в благотворителната кампания, той отказа няколко участия, но в никакъв случай не съжаляваше за това! Каузата „Забравените деца на България”, с която се бе захванал наистина си заслужаваше! Неговото човешко сърце и до ден днешен не можеше да проумее как една майка може да остави детето си в дом, дори то да е с увреждане! Не можеше да проумее как в Родината ни има такива домове като този, в който му предстоеше да отиде днес!
Самият той бе баща и мисълта, че дъщеря му е толкова далече сега го изгаряше до болка! Как е възможно хората да изотавят децата си?
Когато му се обадиха и му показаха филма за децата на които сага искаше да помогне, той го изгелада със сълзи в очите! Тези болни дечица бяха оставени на произвола на съдбатаи живееха по зле и от куче, макар че имаха покрив на главата си. Те не се усмихваха, защото незнаеха какво е щастие. Те имаха само своите безкрайно дълги дни, които запълваха със стоене на столче, на което се клатеха или удряха главите си в стените или решетките на своите креватчета, от които изобщо не ставаха, докато не си отидат от този свят завинаги! Тези изстрадали душици не бяха способни да проумеят значението на думата „обич”, защото никой, никога не им беше показал какво е това. Понякога те инстинктивно протягаха ръчички към нищото, жадни за прегрътка, мислейки че пред тях има някой, тъй като част от тези малки ангелчета бяха с увредено зрение.
Болката отново прониза певеца в сърцето, а от очите му рукнаха сълзи, само при спомена за тази потресаваща гледка. „Та това бяха деца подяволите!” – изруга на ум той – „ Деца молещи за малко ласка и обич”! Докато тичаше мъжът си припомни как екипа на „Великолепната шесторка” го бе потърсил по мобилния преди почти месец:
- Маринов съм, кажете! – това бяха дежурните реплики на певеца, които той казваше на непознатите, които го търсеха.
- -Господин Маринов, обаждаме Ви се от БТВ! Бихте ли приели да се видим удобно за Вас време?
Отговорът естествено беше „да” и когато Веселин Маринов, защото това беше той, отиде на срещата, без минутка колебание се включи във „Великолепната шесторка”, жертвайки всичко в името на добротата!
Веско Маринов се върна да се преоблече и по-късно той и Линда, йоркширския териер, се качиха във волвото и потеглиха към Студио „Маринов”. Там певецът даде някой нареждания на служителите си и им остави Линда за компания, а после пое към Могилино, където се срещна и с останалите си колеги от шесторката. Когато пристигна и екипа на БТВ, всички заедно поеха към дома със свити сърца. А там ги очакваха големи изненади. Още на входната врата, възпитаниците на дома заедно с педагозите, с които работеха от скоро, бяха поставили табелка, на която самички бяха написали „Добре дошли в Могилино”! Всички деца бяха излезли на вън за да ги посрещнат и се смееха! Те бяха истински щастливи! А едно момче, които всички в дома смятаха за глухонямо, целуваше ръце и прегръщаше всички без да прави разлика между жени и мъже! То толкова много се радваше на всички! Сълзите пак замъглиха погледа на Веско, но той бързо успя да се овладее! Щом гостите влязоха вътре ги посрещна нова изненада. Възпитаниците на дома ги поздравиха с народни танци. Те не само се бяха научили да обичат! Те вече знаеха как да покзват обичта си към другите! Сълзите на Веселин Маринов рукнаха по приветливото му лице и той вече не правеше опити да ги спира. Той плачеше дори пред камерата, когато даваше интервю, макар да знаеше как ще реагират неговите почитатели в мига, в който го видят разстроен. Не! Това не беше признак на малодушие, защото той плачеше от щастие! Огледа се на около и видя че всички негови колетги също плачеха, но не от тъга, плачеха от радост, че всичко тук вече е друго! Апатията и не способноста на тези даца да обичат бяха отлетели от дома за винаги и то благодарение на тях и хората които стояха зад тях! Затова никой от присъстващите не се стърпя и се включи в танците хванал за ръце едно дете, чиито очи горяха с особен блясък! Блясък на радост и щастие, на обич и благодарност за това, че те вече не са „Забравените деца на България”, а деца които могат да се усмихват, даца способни на обич!
Галантният кавалер, който посрещаше гостите на входа, сега изуми всички със способноста си да танцува. Секунда по-късно същото момче бе влязло в ролята на фотограф и снимаше гостите с мобилен телефон, който някой му бе дал да разгледа.
Веселин Маринов остана в Могилино почти цял ден. А когато се върна в София се отби в офиса си за да вземе Линда и заедно с нея се върна в дома си неспособен да проведе нито една среща, нито дори един разговор по телефона. Но безумно щастлив от факта, че каузата Могилино успява и че тези изстрадали деца един ден ще заживеят нормален и спокоен живот!
А когато БТВ излъчи репортаж в новините от гостуването му там, почитателите му го засипаха със съобщения, доказвайки за пореден път, че участитето му във „Великолепната шексторка” не е грешка, нито поза, а едно необходимо случване за да я има радостта в детските очи! А почитателите му сега го обичаха и уважаваха още повече от преди, тъй като той отново им доказа, че е истински човек, Човек с огромно сърце!

ПС: Написах този разказ само по спомените си от репортажа, който гледах във "Великолепната шесторка"!