автор: Penzi

Уважаема Г-жо Директор,

във връзка с Вашето настояване да обясня моето закъснение, съм длъжен да споделя с вас следното:

В ранното утро на 17 октомври 2001 година душичката ми бавно и с мъка изплува някъде от дълбините на подсъзнанието и на тънка струйка започна да изпълва главата ми.
Бавно започнах да проумявам разположението на отделните чаркове и системи от организма си, установявайки, че освен ежедневното схващане от неудобния стар матрак, някакво нещо ми се губеше някъде...
Бавно отворих едното си око (пояснявам, лявото) и погледнах електрическия часовник. Неговите, нажежени до червено, правоъгълни цифри, неумолимо сочеха 7:15.
"Пак закъснявам!" - помислих си аз и установих, че даже вече мога и да мисля.
"Май ще трябва да се надигам..." - това беше втората ми мисъл. Бавно започнах да я привеждам в действие, когато...
- Само да си посмял!...
Това би трябвало да е жена ми...
- Ама Катенце... Слънчице! Ненагледна моя светлина в живота... Закъснявам! Пак ще слушам сопрано в службата...
- Така ли? - уж сърдито каза тя и нежно завъртя ханша си. - Не стига, че това тука ти е съизмеримо със заплатата ти, не стига, че от допълнително бачкане се сещаш за мене колкото от аванс на заплата, ами и ще ми бягаш! Хайде... Върви!
И тя направи още едно въртеливо движение...
В този миг успях да проумея какво точно ми се губеше и къде се намираше. Беше ми много приятно...
"Е много добре се подредих - помислих си аз. - Недоволна шефка, или незадоволена жена... Дат ис дъ куешчън! Ужас!" По-добре да бях изял жива змия!
Тогава призовах на помощ бедния си житейски опит, който ми подсказа, че има положения, от които човек не може да излезе, без да влезе в други положения. Но където и да ходи мъжът през деня, всеки ден все в къщи се връща.
И закъснях...
С уважение:(подпис - не се чете)