автор: petinka

Игрички си играем - аз и ти.
един на друг по тънки нерви ходим.
Във власт на суета, но май напук
на себе си, все изиграни бродим.

А гордостта ни плаче с жален глас
и с обич се опитва да ни стопли.
Нали самотен всеки е от нас-
защо ехти света от вопли?

Наливаме кафето си - живот... Горчи.
А можем и сами да подсладим.
Но формулата е една, да не боли:
за да получим обич, трябва да дадем!

От векове е тъй - човек е единак,
дори и по-самотен от леда.
Дълбоко свойте тайни приютил-
като микрон, от който ражда се света.

За да целува изгревът очи красиви
и с копнеж да гали тръпнещи тела,
тежаща гордост нека да преглътнем-
от студ да сгреем нашите сърца.