автор: Slon-Madrigal

Великият жрец Та - Отани изпусна последният си дъх в часа, когато слънцето се готвеше да остави огнената си корона и да се потопи в безкрайността на Залата на тишината.
Последният час на жреца видя единствено неговият помощник, който се наведе почтително над устните на господаря си, за да се опита да долови дихание, но тялото беше тихо, а Маската на Спокойствието полека сковаваше чертите на лицето на мъртвия.
Не след дълго сянката на жреца се удължи и прие в себе си душата на Та-Отани, която цяла нощ плака над клетото тяло, и душата беше взела формата на птица в последните часове, преди да изгрее слънцето. На зазоряване жрецът - птица се сепна от вцепенението си, извърна гордата си глава на сокол и видя своя помощник, който седеше до тялото, сам на голата земя и свиреше на лирет траурната песен, отредена за този час.
Помощникът затвори очи и усети полъх на криле. Той стана, раздвижи схванатите си от дългото седене крайници и отвори прозореца, за да излети душата и да продължи пътешествието си из света. Нейният птичи крясък отекна над спящия град и се изгуби зад хълмовете на изток.
Щом зората пръсна с яркия си блясък тънкия воал на нощния мрак слугите вдигнаха лекото тяло на жреца и го понесоха към свещения купел, където го поляха с водата, която беше пил предната нощ три пъти, за да изгонят името от тялото, и последните думи на Та-0тани отнесоха името му далеч на запад, където ги записа Върховният Господар на Съдбите, защото негов дълг беше да ги изгори, преди душата на Та-Отани да бъде съдена.
Тялото беше извадено от купела и след като пречистиха сетивата и сърцето му с билки и масла сложиха плътта в мед и я държаха там четиридесет дни, докато и последната нишка от онова, което беше някога великият жрец Та-Отани не се вкамени. Докато сменяха медените превръзки на всеки час слугите плачеха и нареждаха:
     "Уви, не можахме да те излекуваме,
                                   Татко наш,
     Твоите рани те убиха ,
     а животът не пожела да остане
                                   в дъха ти;
     сега душата ти се скита с крясък
                                   на изток,
     там, където слънцето не залязва,
     топлено от божията благодат,
     там светлината изпълва този мед,
     със сила за преображение ..."
На четиридесетия ден душата на Та-Отани се върна и кацна върху сухите превръзки, напрвавени от най-фин и тънък лен.
Помощникът, който гледаше през прозорците и я търсеше каза:
"Отворете прозорците и я пуснете!"
Тогава всички излязоха от стаята и оставиха душата да разкаже на плътта какво е видяла по света, там, където светлината не си отива никога.
И тя разказа как била на съд и там й дали да се подкрепи със сол и вода, и когато тя попитала защо й дават сол и вода, Върховният Господар на Справедливостта посочил Господарят на Наказанието и й казал:
- Питай него.
Попитала пак душата и отговорът й се сторил необикновен - сол и вода останали от изгарянето на името на Та-Отани.
- Сълзи ли са това, Господарю, за онова, което си е отишло и никога повече няма да бъде, или е морски бриз?...- попитала душата, ала Великите Господари се оттеглили в Светлината, оставяйки я сама и не пожелали да отговорят.
На третия ден дошли пак и спорели разгорещено, а тя попитала Господарят на Справедливостта :
- Ти, Господарю, защо не излекува раните ми? Аз бях твой слуга и пръв помощник!
- Лъжеш! - гръмовно извикал Господарят и опарил крилете на душата, а тя се свила до Господаря на Наказанието, който гледал благо как се горещи опонентът му.
- Има само една истина, дете, и внимавай какво говориш - й казал той и Господарите продължили вечния си спор.
Минали още девет дни, преди душата да ги види отново. Този път тя паднала в блестящите нозе на Господаря на Наказанието и се помолила:
- Добре, признавам, аз съм виновна, Господарю, и ще понеса наказанието си , само бъди справедлив!
Ала Господарят на Наказанието се разлютил и викнал:
- Лъжата ти е стара колкото света, о, светлина! Но милост от мен няма да изкопчиш с нея!
Отчаяна, душата паднала по очи пред съдниците и стояла така низвергната четиридесет дни, а Великите Господари продължавали да спорят, в думите им кипял яд и омраза, силите се блъскали в небето и светлината станала толкова ярка, че било непоносимо.
На четиридесетия ден пред нея пристъпила млада жена и от погледа й, който бил едновременно страшен и милостив душата разбрала, че е дошло време да си иде оттук.
Докато летяла обратно, си припомняла красотата на лицето, грацията на крайниците йкоито носели вечен покой и тишина за измъчените и сломените, защото жената била Онази, която избавя всички. "Нима това е великата истина?" си мислела душата и бързала при тялото, за да го попита.
Разказа всичко душата на тялото и уморена се отпусна върху гърдите му, повити с уханен и най-чист лен.
Настъпи било времето на последният час на великият жрец Та-Отани и неговият любим помощник влезе в стаята, носейки на лицето си тъмната Маска на Забравата. Той подреди накити -дарове за духовете на Отвъдното и като се обърна с гръб към тялото за пръв път, сведе ръце да се помоли. От сенките в нишата тихо излезе слугата - палач, който чакаше последния час и отсече с един удар главата на помощника, и тя падна на земята, заедно с маската.
Тогава слугата хвърли меча, коленичи, вдигна сръчно маската и я сложи върху гърдите на Та-Отани, за да приемат и познаят Господарите на Отвъдното жреца като един от тях.