автор: mila_nejna

Тежко е когато след дълго отсъствие се завърнеш в родния град. Така, както стана с мен... Всъщност, нека първо ви се представя - казвам се Нели, а историята която ще ви разкажа се случи преди десетина години, когато нямаше все още нито мобилни, нито компютри, и когато най-често срещаните коли по пътищата бяха все още лада и москвич...
Бях учила пет дълги и хубави години и след като завърших следването си, все още не намерила място в живота се завърнах у дома... Временно... Приятелите, които имах от училище бяха просто изчезнали - едни още учеха, други бяха заминали за чужбина, трети... Оказа се, че след петгодишно отсъствие вървях сред абсолютно непознати лица, нямаше даже на кого едно здравей да кажа, а за кафе да не говорим... А казват - нещата не се променяли...
Като всеки млад човек имах отчайваща нужда да излизам, по кафенета, кръчми, дискотеки... да срещам нови и интересни хора... впрочем знаете как е... След като безрезултатно телефонирах на всичките си предишни приятели и изслушвах обясненията къде са и какво правят, след като си стоях безброй вечери сама в къщи, най-накрая взех окончателно решение - щом старите ги няма, то трябва да се намерят нови! Немислимо беше да се стои в къщи и да се чака изненадваща покана за излизане... Тук съдбата се намеси и не след дълго се бях запознала не с едно, а с цели две момичета - приблизително на моята възраст и с почти същите разбирания... От ден на ден се сближавахме повече и повече, а вечерите, които прекарвахме заедно бяха просто... невероятни. Сега ще ви разкажа и какво се случи с нас...
Ани беше най-малката от групичката ни. Студентка по право и по произход люта македонка, беше избягала от родния дом по неизвестни и досега причини, и се бе приютила в града - в дома на баба си. Перманентното безпаричие, съчетано с огромно желание за излизане във вечерните часове едва ли бе най-характерната й черта, но поне бе една от най-съществените. Притежаваше манекенски пропорции, буйна, къдрава, руса коса, а лицето и излъчваше невероятна самоувереност, даже наглост, които се потвърждаваха когато започне да говори с твърдия си, типичен за македонците диалект. С мъжете се отнасяше като със съпътстваща подробност - необходими, но не и от жизнено важно значение - както някои ги определят - като с носни кърпички - имаш нужда от тях, но не е задължително всеки път да се бършеш с една и съща... Дори честата смяна беше препоръчителна, и понякога даже да я укоряваха, че сменя мъжете като кърпички, тя не страдаше ни най-малко от това. Попаднали веднъж под въздействието на властния й характер, мъжете лазеха в краката й, молейки за благоволение. Рязка и точна в преценките си, рядко се занимаваше с чувствата на поредното разбито сърце - това беше специалитет на другата... Петя беше най-голямата от триото на възраст, и най-дребната на ръст. Черноока, смугла красавица, тялото и беше нежно и крехко, като на изящна статуетка - отдалеч повечето я мислеха за малко момиченце, а същата аналогия правеха и приближавайки се до нея. Имаше нещо сладко и омайно в лицето й, изражението и беше едновременно невинно, и криещо в себе си някаква лукавост... някаква невинна дяволитост... Когато започнеше да говори пленяваше събеседниците си с многообразието на темите, с познанията си в едва ли не всяка област, и най-важното - умееше да разкаже и най-простата случка по такъв начин, че на отстрещната страна не и оставаше нищо друго, освен да слуша с широко отворена уста. Притежаваната от нея харизма пленяваше мъжете, омагьосваше ги, и те искаха да са с нея пак и пак... и още и още... Като всяка добре възпитана и културна жена тя изслушваше чувствата им, дори и тогава, когато и беше неприятно... Някак си нямаше воля, не искаше да нарани, нито да обиди нито един от тях, затова затъваше в безкрайни обяснения, зацикляха в повтарянето на едно и също и често се случваше просто да не може да се оттърве от натрапника... Тук отново влизаше в роля Ани, която с категоричния си и рязък тон прокуждаше надалече всеки мъж от типа мрънкащ натрапник.
Аз бях златната среда. Равновесието между тези два така противоположни характера. Буфера, който успокояваше топката винаги, когато се случеше да има разногласие в двата полюса. Обединителя и свързващото звено. Не обичам да говоря - никак. Когато имам да казвам нещо - казвам - ако ли не - просто слушам. Рядко взимах страна в споровете, водена винаги от златната максима " Двама се карат - третия печели ". Като добър слушател и наблюдател обикновено и за двете страни се налагаше моето мнение. В крайна сметка - аз изслушвам, преценявам и... решавам. Нямаше сърдити, нямаше обидени. Като човек на разума, вместо да държа дълги, продължителни и отегчителни речи, убеждавайки и двете в правотата си предпочитах да действам - направо и открито. Освен като златната среда между характерите им, бях и в средно положение за всичко друго - възраст, ръст и телосложение. От годините, в които се занимавах активно със спортна гимнастика бях понатрупала някой и друг килограм, но координацията на тялото, владеенето на всеки мускул си бе останало, и това ме правеше отлична танцьорка. Заради това си качество бях особено ценна на безпаричните си приятелки в дискотеките - когато се развихрех на дансинга обикновено масата ни се отрупваше с питиета, пратени от знайни и незнайни обожатели. По онова време имах дълга кестенява коса, а очите ми... те все още са си такива... говореха вместо мен всички онези неща, които мъжете в най-съкровените си мечти бленуват да чуят от всяка жена... Тази разноликост и разнообразие в характерите освен добри приятелки ни правеше и много атрактивно трио за околните. Някак си ни харесваше и се стремяхме да запазим "тайното си общество" от странични посегателства - когато се случеше някоя от нас да излезе с поредния ухажор самостоятелно, останалите две чувстваха липсата й... Сякаш светата троица се беше разединила и нищо не беше същото...
За първи път ни нарече "Горгони" Иван. С веселия си и непринуден характер, както и ведрия шеговит тон беше успял да влезе някак под кожата и на трите - и трите го харесвахме и обожавахме компанията му. Беше симпатичен, винаги готов за поредната шега, и както често се шегуваше - за него бяхме три прекрасни мускетарки (понякога и луди гъби-манатарки). Не се сваляше на нито една от трите определено и за това понякога се чудехме дали не е "мека китка", но поради факта че го харесвахме много като характер, а и нямахме доказателства, потвърждаващи съмнението ни, го приехме просто като четвърти член на компанията. Още повече, че беше и полезен член - единствения от нас тогава, който имаше лично МПС - лада. Една вечер, при поредната ни среща в дискотеката ни посрещна отново с остроумието си:
- Ииии, айде бе, Горгони! Цял час ви чакам да дойдете! - на което Ани припали на четвърт като типична македонка:
- Какви Горгони бе, Ваньо! Чуваш ли се какви ги приказваш! Ако продължаваш да обиждаш, както сме дошли - така можем и да си тръгнем!
- Не бе... Горгони в смисъл... погледни наоколо- всичко що се нарича мъж стана на "камък" като ви видя...
Осъзнала за какво става въпрос Ани се разсмя:
- Аз помислих че ни обиждаш... че сме грозни...
Тук вече дребничката Петя не издържа и се тръшна, кикотейки се от едната страна на Ваньо, а аз с мъдра полуусмивка заех мястото от другата...
С Ваньо и МПС-то му често се разнообразявахме, обикаляйки по цели нощи дискотеките из близките села и градове. Когато не можехме да се намерим, а станеше време за тръгване, по уредбата на диджея се чуваше следното съобщение: "Моля, Горгоните да излязат пред входа" и след минути, заливайки се от смях се срещахме на входа. Естествено Ани продължаваше да негодува, че Ваньо ни излага по този начин, но Петя веднага и отговаряше: " И кой те знае, че ти си Горгоната? Да не би да казват Горгоната Ани?"...
Една вечер, при поредното ни пътешествие в извънградските дискотеки се случи нещо, което може би щеше да развали трайно приятелството ни... Както си танцувахме и забавлявахме, изведнъж вниманието и на трите беше привлечено от един мъж. "Лелееее, страхотен..."- едва пророни Петя. "Страхотен ли! Невероятен!"- присъедини се Ани. "Ами да... готин е" - не можах да не се съглася и аз. Въпросния обект на охкането и ахкането ни явно осъзнаваше въздействието си върху женската психика и се беше подпрял небрежно на бара, отпивайки малки глътки - съдейки по цвета и съдържанието - уиски с лед... Решени на всичко да привлечем вниманието му, се приближавахме все по-близо и по-близо, естествено коментирайки всяко едно негово движение, всеки поглед, гримаса или мимика... Усетил вниманието ни, вече определено се забавляваше с нашите опити да привлечем неговото и ни се усмихваше, като мазен голям котарак надвесен над купичка, пълна със сметана. Като най-самоуверена първа го заговори Ани. С Петя държахме дистанция, чудейки се с какво ли толкова го омагьосва Ани. Явно и двете усещахме онова леко боцкане от ревност, защото си отдъхнахме облекчено, когато мъжа на мечтите ни, придружен от Ани се присъединиха към нас.
- Откъде сте момичета? Не съм ви виждал досега... А определено красавици като вас биха ми направили впечатление... Между впрочем - казвам се Жоро...
Въпросния Жоро включи в действие целия си чар, и до края на вечерта беше омагьосал всяка една от нас - и поотделно и заедно. Бе успял да вземе телефоните и на трите, с уверението, че всяка е специална за него и държи да продължат да се виждат и за в бъдеще. Когато настана време за тръгване, нито една от трите ни не чу съобщението "Трите Горгони - на изхода" . И трите бяхме в надпревара коя ще спечели сърцето на Жоро и съответно ще си тръгне придружена от него. Горкия Ваньо - повтарял, потретвал, почетвъртвал, но... замаени и заслепени от Жоро, нито една от нас не чула нищо. Когато дискотеката се опразни, и стана време за тръгване, трите се огледахме пред входа...
- Ами сега? Няма я ладата... Как ще се прибираме? - прописка уплашено Петя.
- Няма проблеми момичета, аз ще ви закарам - Жоро ни поведе към черен мерцедес последен модел, паркиран в близката уличка. Ако досега просто го харесвахме, то сега всяка една от нас беше вече готова да се бие със зъби и нокти, за сърцето на прекрасния Жоро и бонуса - черен мерцедес... Защото съгласете се - черния мерцедес си е черен мерцедес... и тогава и сега...
На следващата вечер Ани не дойде. Имала среща... с кой ли? Кой мислите... с Жоро. Двете с Петя вместо да се веселим, стояхме, увесили нос, все едно на помен на починал роднина. Дори в яда си почнахме да я одумваме. Даже Ваньо не успя да разведри обстановката с остроумните си шеги. Най-накрая се разделихме с въздишка и поехме да продължим мъката си самостоятелно по домовете си...
На по-следващата вечер стояхме отново две в дискотеката. Този път аз и Ани. Покрай възторженото си настроение и обяснения в подробности как точно е протекла срещата й с Жоро, се промъкваше онази мъка, позната ми от предната вечер... Този път Ваньо не се постара да пусне някоя от шегите си - знаеше, че няма да подейства... Тази вечер Петя бе на среща с Жоро...
На третия ден телефона ми звънна. Беше Жоро. Естествено - да ме покани да излезем. Нагъл тип - та нали вече знаех как са протекли предните две вечери. И все пак... харесваше ми. Какво от това, че ме бе оставил на последно място? Понякога последните са първи... В уречения час пред дома ми спря лъскавия черен мерцедес и аз, наконтена като принцеса от 1001 нощи тържествено се качих в него... То не бе романтика, не бе чудо... Вечеря на свещи, последвана от питие в тих пиано-бар, където на фона на тихата музика си говорехме любовни думи... И въпреки цялата романтична атмосфера, прагматика в мен крещеше "Защо си губим времето тук??? Защо не пристъпваме направо към най-съществената част???". Все пак оставих Жоро да изиграе целия театър по неговия сценарий и най-накрая, стигнали до същественото на задната седалка на мерцедеса го помолих с най-нежния си глас да бъде така добър и да си сложи презерватив... Последва категоричен отказ и уверение, че няма проблеми. Помолих го учтиво втори път... В крайна сметка... съм човек на действието. Не обичам да говоря - по принцип, а в моменти като този - още по-малко... За да не загубя Жоро още преди да съм го имала, се поддадох на порива на страстите му... Ама какви страсти... какъв мъж... каква наслада... колко пъти... В интерес на истината, въпреки упорития червей лазещ в мислите ми, че предните две вечери е бил с двете ми най-добри приятелки, успях да се насладя на всяко едно усещане и всеки един оргазъм по уникален и неповторим начин... така както само аз си мога... В крайна сметка знаех, че това което се случва между нас е за първи, и може би последен път... така че се постарах да извлека максимума от него...
След около две седмици отново имахме среща с Ани и Петя. Вече бяхме успяли да укротим женската си завист, да превъзмогнем изневярата на Жоро с всяка една от трите ни, и примирени с факта, че няма нито една да бъде с него бяхме започнали отново да се срещаме. Двете с Петя вече десет минути чакахме, когато Ани връхлетя развълнувана :
- Знаете ли кого видях преди малко, на път за насам? Жоро!!! И представяте ли си - простака дори не намали, дори не махна за здрасти...
- Как може подобно нещо! Наистина голям идиот! Женкар! Поне едно здравей можеше да каже, след като ни заряза и не ни се обажда вече - възмути се и Петя.
- Момичета! Да тръгваме... Той никога повече, на никоя от нас няма да се обади! И здрасти няма да ни каже! - успокоих ги аз равнодушно.
Не, че не съжалявах за Жоро, но... след посещението си при лекаря през деня, бях твърде радостна от факта, че след двумесечно лечение най-накрая съм се излекувала от упоритата неприятност, лепната ми от поредния случаен партньор... за да ми пука за нещо друго...