автор: apostolicia

Играя на наблюдение. Започнах отдавна тази игра. Ей, така – просто наблюдавам един тип.
Не че е умил зорите. Трябват му поне 10 сантиметра нагоре от косата. И поне пет килограма надолу, особено в онази средната част на тялото, която прави раменете му да изглеждат малко крехки. Иначе има хубави бистро-зелени очи, но те съвсем не са достатъчни, за да бъде наречен красив. И за да имам оправдание да го попивам така алчно с очи.
Хубавото в него обаче не е външният му вид. Хубавото у него е излъчването. На цели талази струи една особена арогантна самоувереност за осъзната сила, някаква странна енергия, която го прави да изглежда като навит до краен предел механизъм с невероятна мощ. Само да намериш скритото копче, да го натиснеш и – буум! – ще експлодира.
А аз? Аз кротко си седя и го наблюдавам. Усещането е страхотно! Като ловец. В него наистина има нещо по животниски първично и необуздано. А пък в мен – нещо дебнещо, нещо обещаващо, екзотично и тайнствано, но! Но и объркващо. И нещото, което го обърква тотално е, че аз не предприемам нищо. Нищичко не правя. Просто си седя и го наблюдавам с премрежен поглед.
Стоп! Тъкмо влиза в кафенето и сяда. Сяда преднамерено така, че да не е директно пред погледа ми, за да е сигурен, че не съм се отказала от лова. Но не и твърде скрит – за да не се откажа, ако реша, че ловуването в тези полета е твърде трудно. Ха! Че съм го заинтригувала е повече от ясно. Макар да се опитва да си дава безразличен вид, не може да скрие, че ме търси с очи. Очаква ме, ако не съм първа в заведението, изпраща ме с поглед, ако си тръгна първа. Ах, възхитителен е!
Един ден го срещнах на тихо и уединено място. Едва се въздържах да не го хвана под ръка и да не кажа: “Е, добре, хайде да го изпием най-после това кафе!”. Но си заповядах наум: “Да не си посмяла! Ще развалиш целия лов!”
А няма нищо по-сладко от лова! От спотаеното желание да се притиснеш в това изтерзано от копнеж тяло, да захапеш тия трепкащи устни, да бръкнеш в зелените очи и да размътиш спокойната им бистрота, да разхвърляш душата му, да го оставиш като поругана църква – и щастлив! Ах, няма! Няма! Няма!
Вчера разбрах, че животното мърда в средата на мрежата.
Седяхме един срещу друг в кафенето, както обикновено. Аз – сама на масата, той конфузно заобиколен от колеги. Невъзможно му е да предприеме каквото и да било, без да рискува с ледена почуда да го попитам какво си въобразява. Аз също не предприемам нищо – само седя, гледам премрежено, дебнещо, загадъчно, обещаващо и най-вече настойчиво.
В един миг той спира смутено да избягва очите ми.
Ах, никога няма да забравя този поглед! Така уязвим, така безпомощен, така объркан. “Кажи какво искаш, за Бога!?” – казваха в паника очите му.
Какво искам ли? И откъде да знам…
Докога ще продължава така? - Докато не ми писне. Или докато не реша най-после дали да го употребя или да пасувам.