автор: eklekti4na

Не викай, чувам те!

Защо точно него избрах ли?
Противоречието е в „избрах”... Нямах избор, това е истината.
Гледах как времето напредва и дори не се опитвах да му се съпротивлявам. Просто стоях безмълвно, пасивно и бездушно, докато в един момент чух как часовника изтрака безмилостно. И реших: „Това е, няма за кога да го отлагам”. Не се запитах той ли е човекът. Просто се уплаших от скоростта на времето.

Дали сгреших?
Най-вероятно, да. Но пак повтарям – нямах избор. Още, когато за първи път срещнах моя свят с неговия, бях зялата с тежки думи на яростно отрицание. И бяха много прави всички, с изключение на мен. Всъщност и аз бях на тяхна страна, но гледах да не си го признавам, поне не явно. Сега ми остава успокоението, че не е непоправима тая грешка. Представям си го като да съм си взела Гоген вместо Ван Гог за хола, просто защото това има в момента. Временно, нали е все импресионизъм в крайна сметка. Така ми е по-спокойно. Някои хора не биха направили компромис, дори и ако трябва цял живот да чакат. Мене обаче ме депресира това чакане и предпочитам нещо по-така „кво да е”, отколкото нищо. Но имам чувството, че даже вече спрях да се разглеждам по чаршията за нещо на Ван Гог. Ей затова старите хора са казали, че временните неща са най-постоянни.

А къде блях?
Ами, сори, ама нямах избор... Някои по-умни глави са казали, че изборът сами си го правим. И са прави, честно казано. Само че, по-лесно е някак си да си кажеш „абе, нямах избор”, отколкото да се самозаклеймиш като „смотаняк”. Така че, наистина нямах избор... Имането-на-изобр е величина, изпълнена с много променливи, но повечето са вътрешно присъщи. Като например да не се страхуваш, че ще паднеш, защото само така се прохожда. Аз някак си не искам да ходя, страх ме е; не мога да вдигна глава и да вървя спокойно. Струва ми се, че все някъде някой ще се намери да ми подложи крак. И от страх, че ще падна и няма да мога повече да се изправя, предпочитам цял живот да си пълзя. Тези от „моя свят” все ще ме поощрят, че трябвало да съм по-смела, че кака Гина от горната ма`ала, видите ли, щото била „оперена” и докъде била стигнала. И са прави, как да си кривя душата. Що такава се случих, да му се не види?! Цял живот все на горда се правя, все се страхувам да не се унижа, все ме е страх да моля. И затова така и не проходих.

И как ще просъществува тая връзка?
Честно казано, и аз не знам. И аз като, надявам се, нормален човек съм така устроена, че все търся завършеност, крайност. Някак си по-спокойно ми става на душата като мога да му видя края. Ей го, е, колко хубаво звучи: „....и заживели щастливо до края на дните си”. Хем ми се иска да стане така, защото, както казах съм нормален човек, хем пък и не ми се иска, защото ако стане, ще бъде тъжно. Ако стане, то значи, че съм избрала до последно да пълзя. Така е, този глупав навик, който прави временните неща постоянни, е моята най-голяма беда.

Не викай, чувам те - дали се мразя след всичко това - нали това питаш?
Казват, че прозрението е първа стъпка към промяна. Не съм съгласна, защото това съм го прозряла още от дете. Наистина понякога кръщавам нещата по-благозвучно, рационализирам и се оправдавам, но само така мога да се спася от бездната на най-голямото отчаяние в този свят – отчаянието, че „не ставам”, (както тежко би отсякъл моят шеф; май си падам малко мазохист, защото често ползвам терминологията му, а от нея наистина боли). Понякога в сънищата ми се прокрадва един отвратителен рефрен: разделението „годни-негодни”... Виждам го в различни вариации и прикрит под различни цветни маски, но никога не мога да го сбъркам. И се ужасявам, че дори и на сън не мога да победя; че дори и на сън съм от „негодните”. Най-голямата ми мечта е да ме изберат. Ей така, просто да ме изберат за нещо. Да ми кажат, че съм от „годните”, че съм най-добрата. Досега никой не ме е избирал. Обикновено просто не ме забелязват. Така ми тръгна животът още от детската градина. Не съм родена за „ярка личност” аз. Аз съм си нормален човек, но щом мечтая поне веднъж да ме изберат, явно имам претенции за нещо „по-така”. И то това ме раздвоява напрактика. В живота все нещо не ми достига за шестица. Той не е така – Той се е приел такъв, какъвто е и знае, че никога няма да бъде отличник. И Му харесва. Харесва Му всичко, различно от двойка. Като получи четворка не казва: „Де да беше поне петица, а пък то...”, ами казва „А я да беше тройка или пък още по-лошо - двойка”.
Странното е, че харесвам тази своя роля. Ето, пак за благозвучие ще кажа, че явно така ми е отредено в този живот, в този сън... И вероятно има смисъл, нали така казват по-умните. Но това успокоение може и да минава пред Него, само че не и пред мен.
Не се мразя, наистина. Просто гледам на себе си като на стратег, който търси удобния момент и място, за да се изправи и да проходи. И се надявам, че тази надупена позиция няма да е за постоянно.