автор: jey

Двама младеж предложили на две девойки да им станат спътници в живота. Единият казал:
— Аз мога да предложа само сърцето си, в което може да влезе онази от вас, която е съгласна да сподели моя труден път.
Другият мълвял:
— Аз мога да предложа огромен дворец, където да споделя с моята спътница радостите на живота.
Едната от девойките казала:
— Сърцето, което предлагаш за мен, страннико, е твърде тясно за мене. То се събира на длнта ми, а аз искам да обитавам светове и простори, които да ме правят щастлива. Аз избирам двореца и се надявам, че в него няма да ми е тясно и скучно. В него ще има много светлина и простор, а това значи, че и много щастие.
Младият човек, който бил предложил двореца, хванал красавицата за ръка и казал:
— Твоята красота е достойна за великолепието на моите палати.
И завел девойката в своята прекрасна обител.
А втората девойка протегнала ръка към този, който можел да предложи само сърце, и тихо промълвила:
— Няма в света по-топла и уютна обител от човешкото сърце. И най-огромният дворец на света, не може да се сравни с размерите на това свято обиталище.
И девойката тръгнала по трудния път с този, с когото пожелала да раздели своето щастие.
Не бил лек пътят. Много несгоди и изпитания срещнали, но в сърцето на любимия винаги й било топло и светло и щастието не я напуснало. Никога не й станало тясно в малкото сърце, защото от Любовта, която то излъчвало, то станало огромно и в него имало място за всичко живо. В края на пътя, на върха, който се криел зад облаците, те видели такава лъчезарна свтлина, усетили такава топлина, почувствали толкова огромна любов и разбрали, че човек може да изпита истинското щастие само, ако върви по пътя си със сърцето.
Красавицата, която избрала богатия дворец, известно време изпитвла удовлетворение от светлината и простора в него. Но скоро забелязала: не е кой знае колко огромен, защото има граници. Започнал да й напомня на прекрасна заключена клетка, в която било трудно да се диша и пее. Тя гледала през прозорците, блъскала се в решетките, но не намерила изход. Всичко я угнетявало.
А там, зад прозореца имало НЕЩО, което било неосезаемо и прекрасно. Никакво великолепие вътре в двореца не можело да се сравни с това, което било зад неговите прозорци, в необозримите простори на лъчезарното пространство. Красавицата разбрала, че никога няма да изпита това далечно щастие. Но така и не разбрала с какво би могла да измине пътя до това щастие. Тя обезумяла от мъка и накрая умряла в тъга, заключена в клетката, която сама си била избрала.

Хората забравили, че са птици. Хората забравили, че могат да летят. Хората забравили, че има необятни простори, в които могат да се отпуснат и да бъдат свободни.
Хората забравили, че няма близко щастие, че към него трябва да се върви по дълъг, труден и дълбок път, и че в това е смисъла на човешкия живот...