(Част 4)
Никога не е бил толкова ясен пътят пред мен и за това избрах друг – този, който води навън.
Гледам ги в очите докато се опитват да крещят през парцала натъпкан в устите им. Жертви ли? Аз просто им помагам да тръгнат по пътя навън. Надничам в очите им, за да видя дали поне мъничко се радват, че са по него. Приглушените им викове в малката стаичка са манифеста на всяка клетка от телата им.
Тръгвам искоро.