автор: go4o

Ще се получи ли нещо?

Такива въпроси си задавам все по-често когато тръгна да правя обичайните си занимания. Те не са никак интересни, особено за човек като теб, но какво ти пука. Или на мен – мислиш ли колко ме грее за скапаното ти мнение? Затова млъкни и слушай.

Всичко започна през един топъл есенен ден на спирката на 280 след “Плиска”. Минавах през деня оттам, отпивайки от бутилката с мента, която си бях купил още при Окръжна болница. На спирката висяха двама познати. По-скоро седяха. А също хапваха пуканки и гледаха телевизия. Аз ги погледнах като треснат.
- Абе, какво сте направили, бе?
- Малко се пообзаведохме – отговори ми единият, на когото викаха
Вълка.
- Да, бе, да ама що точно тука – не можех да им вляза в положението,
нали разбирате.
- Ела, вземи си стол и седни. Всичко ще ти обясним – каза другият тип,
когото знаех само по физиономия.
Така и направих. А те ми разказаха нещо безумно, от което се чудех да
плача ли, да се смея ли. Но аз естествено отпих.
Ставаша дума за човешката мисия. За смисъла на живота, мисията на човечеството и подобни глупости. Та тия двамата мислеха, че смисълът на живота е чакането. Да, по време на жалкото си битуване човек непрекъснато си поставя някакви цели, които с всички сили се опитва да постигне. Как само се изразявам, а? Това изречение го четох в някъв сектантски вестник. Но слушайте вие сектантство... Та както казах, човек си има цели, мечти и блабла. Но какво става когато те се сбъднат? Нищо. Идва нова цел, ново желание и така всичко се повтаря до безкрай.
- Тогава какъв е смисълът от цялата тази помия? – попита ме Вълка, видимо разпален.
- Отде да знам – отговорих и отпих от прекрасната зелена течност, от
която никога не повръщам, но ме скъсва от главобол на сутринта.
- Еми, смисълът е в чакането – включи се и другият, полунеизвестният
субект, щото все пак го бях виждал няколко пъти по центрото.
Да, това беше логиката. Важно е самото чакане, а не целта.
- А, ясно, затова сте решили да киснете в тая спиркохаус и да си чакате,
защото това е голямото смисъло – почнах да се хиля, а тия двамата ме гледаха и клатеха глави.
- Не, бе, това не е спирка, това е междинна станция – изтърси Вълка и
направо ми го заби, какво ще кажете, а, ново двайсет.
- Каква станция? – поисках по-обстойни разяснения на цялата тази
лудост хахаха.
- Ами ти защо мислиш е голямото чакане – почти ми се скара
полунебезизвестният – всичко е заради извънземните. Един ден те ще минат оттук и не се знае ще поискат ли да спрат. А не спрат ли тук, на Земята, цялото чакане, продължило от началото на човешката история ще бъде напразно. А дойдат ли, извънземните ще ни приберат на летящата си чиния и ще ни закарат в един по-добър свят.
Леле, братлета, в какво се забърках! Тия двамата направо ме разкатаха.
- Чакайте малко, това ми дойде в повече. Я пак ми разяснете: чакане,
спирка, извънземни ... какво следва оттука натам?
- Ами, нищо особено, просто извънземните ще дойдат, а ние като
добри домакини ще ги посрещнем на нашата междинна станция. А после ще излетим с тях и “Сбогом, Земя!” Сбогом, проблеми!
Абе, Вълк, вярваш ли си бе? Кви са тия извънземни? Я се стегни!
Това ми се завъртя в главата, да, но аз бях толкова размазан, че не ми се разправяше с малоумници, а и честно да си кажа, въобще не ми се ставаше от удобния фотьойл, хаха, добре се бяха обзавели извънземночакащите. Затова казах:
- ОК, добре сте го намислили, мисля да поостана да повися с вас.
Така и стана. Аз изпих ментата и се доунищожих. После ми писна и ги
зарязах. Тръгнах към “Плиска”, като по пътя намерих една будчица и си купих голяма вкусна болярска бирица гъл гъл гъл. Обаче знаете ли какво стана, а? Никога няма да познаете. Оказа се, че шосето е блокирано от много куки, куки навсякъде, а и едни странни костюмирани типове, които постоянно говореха по некви джиесемчета, ама малки, малки, като запалки, значи. Веднъж един френд изтърси, че на човек работата му е голяма колкото телефона му, а типът беше много пиян, въргаляше се под една маса и стискаше огромен мобифон, целият разяден от алкохол. Та искам да кажа, че с тия теле-запалчици тъмнокостюмите въобще не изглеждаха да са голяма работа. Наоколо почти нямаше цивилни, тоест нормални хора, такива като теб и мен, освен ако ти не си скапана кука хаха, но няма значение, ама никакво и това си е. Аз бях от малкото заинтересовани от събитията, а и ми се искаше да погледна по-отблизо за какво става дума. Прескочих жълтите полицейски ленти и невъзмутимо се присламчих към центъра на блокажа, който беше по средата на шосето. А там – нищо, празно пространство, а около него – малоумниците със запалките. Аз ги поразбутах и излязох на празното пространство. Те изведнъж се развикаха и тръгнаха към мен и тогава, тогава братлета, се случи най-невероятното нещо, което би могло да се случи на един нормално пропаднал и прилично изпаднал индивид. В небето се появи някаква точка, да, така си беше, та тази точка започна да пада надолу и да расте, да расте... Костюмарите нещо се паникьосаха и се разбягаха, а аз останах на място, неспособен да откъсна очи от летящото към земята нещо. Ха ха – помислих си, къде са сега Вълка и почтинебезизвестния, да видят скапаните си извънземни в действие. Наближавайки все повече и повече обектът постепенно придоби форма. Приличаше на летяща чиния с крила, а и право да си кажа, беше си такава. Та въпросното НЛО се носеше право към моята мила милост. Аз обаче не правех нищо, освен да зяпам безучастно приближаващия космически плужек. И какво мислите, че стана? Тъкмо си казах, ето, ония двамата са прави за чакането и цялата простотия, сега тия тук ще кацнат и ако имам късмет ще ме приберат, о да, ще бъде прекрасно да попътувам за чужда сметка, а и тъкмо си бях купил бира, а няма нищо по-хубаво от една двулитровка по време на път. Седях си аз кротко, обнадежден от бъдещи мисли, когато чинията с крила просто се разби малко пред лицето ми. Да, наистина, цялата грамада от метал се стовари тежко буф върху шосето, почти до главата ми, която, въпреки че не бъка от гениалности, аз си я обичам да да. Това голямо буф ме извади от унеса и от скромните ми мечти и аз реших, че мястото не ми е вече тука, та ръгнах да бягам. А един от тъмнокостюмите взе, че ме подгони. След голямото падане те отново се бяха навъдили, същински хлебарки, да. Гони ме тоя и вярвайте ми, чувам бум бум изстрели. Не си поплюват тия братлета. Явно са прекалили с “Досиетата Х” и други подобни конспиративни филмчета, да да, ама оня ме пуцаше здраво. Аз завих покрай близкия блок и влязох в един от входовете му, та господин малък размер ме подмина. А аз кво да правя – тръгнах си.
На другия ден отидох при Вълка и всеощенеинтересния и им
занесох един хек.
- Вижте какво ви е донесъл дядо Мраз ха ха сега чакането наистина ще
бъде забавно.
И те двамата играха, да наистина се забавляваха, докато аз седях
размазан на фотьойла и гледах телевизия. Както казах, ужасен е махмурлукът от ментата, но поне не се повръща.


Ще се получи ли нещо?

Занимавам си се с обичайните си глупости и си задавам куп
умнозвучащи въпроси. Дори сега, когато се събудих от дълбок сън се питам неща и неща и неща, но какво значение има, нали всичко е в скапаната ми глава, леле даже има и рима.