автор: TheNight_Knite

Призрачни думи
в призрачни строфи
призрачно светят
в призрачен мрак.
Сребърно бели,
сребърно черни,
сребърно дебнат
Древния враг.

Тихо треперят.
Тихо се леят.
Тихо забулват
тихия свят.

Здрач подир здрача
спират палачА.
В призрачни мрежи
Вечните спят.

ПЕСЕН І –НАБЛЮДАТЕЛИТЕ

– Колко е тихо – прошепна Зафира.
Тихо е, да – отговори Таян –
Още е пладне, а всичко замира.
Знаците виж – предстои ураган.
Птиците ниско кръжат над полята.
Хапят без милост свирепи мухи.
Бавно и тежко поляга тревата.
Крият се в дупките зайци и змии.
Вълци и псета откъслечно вият,
рязко замлъкват и пак – тишина.
Даже щурците цигулки прибират.
Жаби се гмуркат в зелени блата..
– Облаци няма – отвърна Зафира –
слънцето ярко в небето гори.
Виж маранята. И вятърът стихна,
сякаш за миг е притворил очи.
Често страхът се промъква неканен,
щом за минута усетим покой.
Нека не бързаме, още е рано
да се надува тръбата за бой.
– Всъщност е късно, нима не разбираш,
скрила главата си в пясъка сух,
тук има нещо нередно, Зафира .
Нека погледнем в кристалния куб.
Знаеш, че сам да отида не мога.
Нужни са двама – от век е така.
Време е скъпа – погледна я строго,
после добави с нескрита тъга:
– Знам колко много обичаш, Любима
тези минути от летния ден,
но не забравяй, че твоето име
теб задължава, а моето – мен.
Щом си уверен ще тръгнем веднага –
с нежна усмивка отвърна му тя
– Хайде юначе, че път ни очаква –
рече и скокна за миг на крака.
Без да се бави Таян я последва
към храсталаците вдясно от тях.
В погледа черен проблесна надежда,
вяра смени избуялия страх.
До разцъфтелите глог и къпина,
в тучната, крехка, зелена трева,
кротко растеше една дива слива,
а на стеблото й – две стремена.
Леко привързана бяла кобила
кротко откъсваше сочни стебла.
Черен жребец със разрошена грива
нервно пръхтеше, усетил беда..
Двамата млади до тях приближиха,
бързо развързаха свойте коне
и на земята багажа свалиха.
Кон със дисаги не бяга добре.
- Кончета какини, кончета златни,
тичайте бързо към белия град.
Трябва да стигнете там преди залез –
в двора просторен на моя баща..
Ние с Таян сме във друга посока.
Чакат ни важни и спешни дела,
но ще се върнем, приятели скоро –
заедно с вас да посрещнем нощта.
Тъй им нареждаше кака Зафира.
Батко Таян им подаваше зоб.
Щом ги нахрани с ръка ги спотири.
Те се понесоха в бесен галоп.
Като вихрушка препуснаха- диви
и се изгубиха в равната шир.
Знаеха колко е важно да стигнат
точно навреме при своя пастир.
Щом ги изпратиха с поглед последен
бавно преплетоха силни ръце,
тихо отправиха зов към небето
мъжки гърди и девиче сърце.
Устните с трепет напевно шептяха
Вечните древни заветни слова.
С воля и жар гласовете си сляха.
Техните думи звучаха така:

„ Драконе черен, Драконе верен,
бързо буди се от дългия сън.
В миг долети през гори и морета.
Драконе, чисти сърца те зоват.”

Гръм се разнесе от север със екот.
Ярко сияние блесна от юг.
Дорде примигне окото и ето –
Черният дракон вече е тук.
Смело Зафира с Таян поздравиха
дракона с древния сложен поклон.
После на мощния гръб се качиха
и полетяха сред син небосклон.
Точно тогава отвъд хоризонта,
дето не стига човешкия взор,
бавно се скупчваха облаци грозни
с гневно боботене, в мощен циклон.

***
ПЕСЕН ІІ – ПРОРОЧЕСТВОТО

Страшно пророчество, скрито дълбоко
в най-недостъпните земни недра
нервно нареждаше в думи злокобни
силно прегърбена стара жена.

„Когато светът се събуди отново,
след като дълго и сладко е спал,
ето – угасва свещеното слово,
в гладкия камък написано с жал.
Дълги години на стража стояло
без да познае умора и страх,
в силата страшно, в закрилата –благо,
пазело спящите смъртни от грях.
Туй е до време защото не може
Спящият да се нарича Човек.
Закон неперстъпен в света е заложен –
промяна да носи новият век.
Силата, скрита в първичните думи
даром ще вземе човешкия род.
Живата истина влиза в духа им,
щом се събудят и станат народ.
Живата сила чрез власт се явява –
власт над живота и власт над смъртта.
Само на мъдрите тя се надява –
те да я носят отвъд глупостта.
Глупост – нарича се лошата почва,
дето не никнат добри семена.
Плевели в нея засял е нарочно,
в час полунощен врагът – Сатана.
Сладък ще бъде плодът им привидно,
ще изкушава с богат аромат –
да го откъсне девица наивна,
за да засити телесния глад
и да даде от плода на мнозина.
В миг ще превземе душите им страх,
щом се лишат от свещената сила
срещу лъжата за пълен стомах.
Но празнотата погрешно разбрали,
алчно ще гълтат неверния цяр.
Ще се превърнат в змии и чакали –
в роби на злобния приказен звяр.”

Ето – последната дума изтече.
Злото бе сторено. Древният враг
яростно скъса оковите вечни,
после прекрачи свещения праг.

* * *
ПЕСЕН ІІІ – ТАЙНАТА

С плавен замах на крилете могъщи
кацна на твърдата гола скала
Черният дракон, качил на гърба
си снажен юнак и красива мома.

Пъргаво скочи Таян на земята
и на Зафира подаде ръка.
С лека усмивка пое я момата.
Мигом източи до него снага.
Бяха далеч в планината - високо –
дето орлите си свиват гнезда
на канара, обкръжена от пропаст
непроходима ни пеш – ни с езда.
Въздухът, щипещ плътта мразовито
ниско се стелеше в бяла мъгла.
Долу пресъхнало речно корито
губеше път във вековна гора.
Тъмнозелени огромни дървета
плътно покриваха стръмния склон
и се разливаха с ръст на джуджета
чак до далечния сив хоризонт.
Ярко блестяха – кристал и мъниста –
сребърно сини реки, езера.
Дето водата е винаги чиста,
сякаш невинна моминска сълза.
– Уж грее слънце, а цяла настръхвам –
рече Зафира с трептящо гласче.
– Но е красиво – Таян и отвърна
и я прегърна с грижовни ръце.
– Ехо ... Гугутки – зад тях се разнесе
стържещ ушите им, призрачен глас
и продължи със не-скрита насмешка
– Няма ли работа вече за вас?
Като ме викахте, бързахте много,
И отзовах се пред вас на мига.
Я се стегнете, че вече не мога –
и изръмжа – Да издържам така.
Топла вълна изведнъж ги обгърна
и замириса на сажди, и дим.
Въздухът стана горещ като фурна,
парещ очите, почти нетърпим.
После отново настана прохлада.
Младите рязко извърнаха взор.
Драконът, явно с голяма наслада
гледаше техния малък позор.
С поглед виновен Таян се усмихна.
Силно изсвири Зафира с уста.
Черният дракон лукаво им смигна
и с гръмотевичен глас се разсмя:
– Явно умът ви съвсем е изпила
чудната гледка от тая скала.
Не за това ви е дадена сила –
днес ви очакват велики дела.
Първо ще трябва да влезете в храма,
там да се взрете в кристалния куб,
да разберете какво ни заплашва
и да се върнете с вестите тук.
Аз ще ви чакам на входа, но знайте,
ако по залез ви няма пред мен,
щом на небето изгрее луната
няма да можем кошмара да спрем.

Върху широката скална тераса
бяха втъкани в изящен килим –
плочки от оникс и жълт алабастър,
огнен опал и зелен малахит.
В края на тази прекрасна площадка
във вертикалната, стръмна стена
бяха изсечени с горда осанка,
двама пазители – мъж и жена.
Скиптър от злато държеше жената.
С меч диамантен стоеше мъжът.
Ако човек доближи до вратата
най-вероятно го чакаше смърт.
„Само избраните могат да минат” –
надпис красеше гранитния герб
върху вратата, но с думи незрими.
„Който не вижда – да бъде проклет.”
Тръгнаха бавно Таян и Зафира,
крачка след крачка вървяха напред.
Знаеха те, че не бива да спират.
Имаха дълг, бяха дали обет.
Щом наближиха вратата масивна
някаква сила внезапно ги спря.
Глас се разнесе и строго запита:
- Как ще преминете тази врата?
Младите знаеха тайните думи
и му отвърнаха хором така:
– Само избраните могат да минат.
В камък превърна се вярна снага.
Пак ги попита гласът исполински:
– Как ще преминете тази врата?
– Само избраните могат да минат.
Но вкамениха се чак до врата.
Трети път същият глас ги попита:
– Как ще преминете тази врата?
– Само избраните могат да минат. –
викнаха двете Човешки чеда.
И светлина върху тях се разнесе.
Думи изгряха сред черен гранит,
с пламъци сребърни – видими вече: -
„Нека избраните влязат сами.”

Пръсна се с трясък вълшебният камък.
Нежен ветрец го отвя надалеч.
Грейна в зениците приказен блясък –
знак, че достойно избрани са те.
После вратата сама се отвори,
пътят към древния храм се разкри.
Глас на грижовна жена проговори: -
Влезте младежи с невинни души.
Речено – сторено. Влязоха в храма.
Крепка увереност стреса смени.
Бяха изпитали радост голяма,
без да забравят защо са дошли.
Сумрак обгръщаше малката зала,
с фино гравирани черни стени.
В дъното светеше тихо олтарът
с нежнозелени вълшебни лъчи.
Върху масивна гранитна поставка
ярко блестеше кристалният куб,
гладко полиран, безкрайно отдавна
беше поставен на камъка груб.
Ехо подемаше в ритъм пулсиращ
тихите стъпки на леки крака.
Щом приближиха Таян и Зафира,
сякаш кристалът пред тях оживя.
Гъста мъгла го изпълни отвътре,
сляха се с нея искрящи очи.
Нямаше в гледката вчера- ни утре –
само картина, която горчи.
Дълго ли –кратко ли – никой не знае,
страшната сцена пред тях продължи.
После внезапно изчезна в безкрая.
Бяха разбулени древни лъжи.
Двамата млади опасност открили,
бързо обърнаха гръб на куба
и призоваха свещените сили
да ги закрият на път към дома.

***
ПЕСЕН ІV – ПЪТЯТ КЪМ ДОМА

Дълго препускаха кон и кобила
в равни поля и хълмисти земи,
впрегнали в устрема приказна сила,
без да поглеждат назад и встрани.
Четири часа в галоп без почивка
нито за миг не забавиха ход.
Бързо пропускаха всяка отбивка,
сякаш забравили своя живот.
Помнеха само гласа на Зафира.
Думите, пълни с огромен заряд,
носещи чувство на дълг пред всемира.
„Бързо се връщайте в белия град!
Трябва да стигнете там преди залез”
Ето преваляше вече денят,
щом пред очите им в приказно бяло
на хоризонта проблесна градът.
Вятър развя запотените гриви,
бодрост сърцата им верни завзе,
радост изпълни очите игриви –
скоро ще спрат уморени нозе.
Жътвата беше към края си вече.
Морни жътвари със потни чела
бързаха да приберат класовете
в хладни хамбари сред китни села.
Като растяща вихрушка летяха –
бяла кобила и черен жребец.
С поглед учуден и явна уплаха
хора им правеха път отдалеч.
Мощни, добре подковани копита
удряха с грохот по сухата пръст.
Облаци прах в маранята пропити
гъсто се стелеха околовръст.
Ясно се виждаше дългата диря –
необичайна за тези места.
Нямаше гъста гора – да я спира,
само полегнала, суха трева.

Точно така ги съзря часовият
на белостенния каменен град –
като прииждаща прашна стихия –
сръчно подаде сигнала познат.
Цяла дружина обучени стражи
в миг се събра върху стръмния зид.
Сам, командирът им, храбър и важен,
строго ги стрелкаше с поглед сърдит.
Бронзов монокъл разгъна прилежно,
с него разгледа чудатия дим,
после с усмивка привидно-небрежна
на часовия така нареди:
– Тичай надолу към старата къща,
дето живее отец Киприян
и му кажи, че конете се връщат ...
без дъщеря му и зет му - Таян.
Младият войн се изпъна за почест,
с майсторски жест се обърна кръгом,
бързо към стария вход се насочи,
стръмното стълбище взе на бегом.
Хукна надолу по улички тесни
чак до широкия кръгъл площад,
дето младежите с весели песни
вдигаха шум в безметежния град.
Вдясно павирана с мрамор алея
водеше чак до централния вход.
С устрем войникът се втурна към нея,
сякаш спасяваше своя живот.
Стигна изящно резбовани порти,
дръпна звънец от масивно сребро.
Малка вратичка встрани се отвори.
Стражът пристъпи в просторния двор.

***
ПЕСЕН V – КИПРИЯН

Сам - Киприян го посрещна на двора,
с поглед пронизващ тревога видял:
– Казвай юначе, какво тук те води? –
меко продума с дълбока печал.
– Отче, от запад пристигат конете
на дъщеря ти и зет ти - Таян,
но не съзряхме ездачите техни.
Тази вест нося във вашия стан.
– Браво войнико, добре си направил,
че незабавно дошъл си при мен –
рече отец Киприян и добави
– Буря ще има и вятър студен.
Ще те помоля за нещо младежо,
външните порти да дръпнем встрани.
Вече съм възрастен, сам ми е тежко
да ги отместя, затуй помогни.
Сетне под дългата стряха отляво,
дето вдълбани са две корита –
там си почиват конете на завет –
трябва да сложим сено и вода.
С радост войникът прие да помогне,
бързо се справи със ръчния труд,
после поседна за миг да отдъхне
до коритата на камъка груб.
В този момент наближиха конете,
минаха в тръс по подвижния мост.
Шум от копита навред се разнесе
щом прекосиха централния вход.
Бързо намериха пътя към вкъщи,
с радост нахълтаха в двора познат.
Щом ги видя, Киприян се намръщи –
Кон без седло за прокоба е знак.
Тихо, но тежко въздъхна мъдрецът,
нежно погали кобилата с длан,
после потупа другарски жребеца
и ги поведе към навеса сам.
Леко ги върза под старата стряха,
дето почиваше верният страж.
Скочи войникът, усетил уплаха.
Гордо изпъчи гърди – за кураж.
– Връщай се вече при свойта дружина,
храбри младежо и вярно кажи
моята заповед на командира:
– Свиквам съвет, нека той се яви!
Отец Киприян беше просто учител
в местната школа по време на мир,
скромен мъдрец и изкусен лечител,
нямаше в светското власт, нито чин.
Други мъже управляваха вещо
в ред и закон да живее града.
А Киприян се намесваше спешно
само когато назрее беда.
Като пазител на древното слово
имаше право да свиква съвет.
Ето дългът го зовеше отново
през изпитание да преведе
хора, животни и приказни сили
и да запази доброто във тях
неопетнено от сблъсъка дивен
с лудата ярост на смъртния грях…
Тръгна с уверени стъпки навънка,
хванал в ръката си жезъл от кост.
Стигна до градския храм и нахълта.
Вътре посрещнаха важния гост
двама свещеници, старци брадати
с груби одежди от плътно зебло.
Мощният глас на мъдреца разклати
тежки подпори от твърдо дърво.
- Бързо към кулата, бийте тревога!
Трябва да свикам съвет на часа.
Днес наближава от запад прокоба,
както е писано в древни книжа.
Звън на камбани изпълни небето
и се разнесе във всички страни.
Още не беше затихнал и ето –
военачалникът се появи.
Дружно пристигнаха миг подир него –
градоначалник, ковчежник, съдия.
В кръг наредиха се с погледи бледи,
както се прави при знак за беда.
– Чака ни буря и може би – битка -
тихо изрече отец Киприян -
– Ако веднага подготвим защита,
шансът да стреснем врага е голям.
– Дали сме клетва и всичко ще сторим
белия град да спасим от беди. –
градоначалникът тъй отговори –
В битка сме влизали с вас и преди.

***
ПЕСЕН VІ – ИЗБРАНИТЕ

Слънцето гневно обагри в червено
равните степи надлъж и на шир.
Кръв от небето, фатално ранено,
призрачни сенки зовеше на пир.
Гръм се разнесе, земята изтръпна.
Там – над високите градски стени
в стръмна спирала надолу се спусна
Черният дракон с човешки очи.
Двама ездачи с искрящи зеници
бяха възседнали страшния звяр.
Те се зовяха Таян и Зафира,
носеха вест за учителя стар.
Щом ги видяха да идват със дракон,
ревнаха в поздрав стотици гърла,
с трепет се взираха в госта нечакан –
жива легенда с метални крила.
Кацнаха близо до градските порти.
Прах на кълбета за миг ги заля.
Драконът с глас уморен проговори:
- Хайде, разходката свърши, деца.
Слизайте вече, гърбът ми изтръпна
да ви дондуркам по целия свят.
Тичайте вкъщи, че мракът настъпва.
Аз ще се връщам в небето над вас.
– Сбогом приятелю верен, пази се!
Нощем е страшно – отвърна Таян.
С нежна целувка Зафира го слиса
и му намигна със поглед засмян.
Тъй се сбогуват героите –кратко.
Нямаха време за дълги слова.
Драконът плавно пое в небесата,
а пък Таян и Зафира в града.

Стана студено и вятър задуха.
Над хоризонта оранжево-сив
облаци грозни настъпваха глухо,
слети в зловещ буреносен масив.
Хората бързо съвзети от шока
се заловиха да готвят отпор
срещу заплахата – участ жестока
да се стовари над техния двор.
В улей дълбок пред стените високи
сръчно наливаха земно масло.
Всички животни прибраха в обори,
дето да имат надежден заслон.
Виеше силно сигнал за тревога.
Звън на стомана ехтеше навред.
Преобразиха се мирните хора
в страшна войска със безупречен ред.
Двамата млади направо летяха,
сякаш се бяха сдобили с криле
и след минута пред храма стояха.
Вътре ги чакаше с бледо лице
техният верен духовен наставник –
тъст на Таян, на Зафира баща.
Бяха подготвени много отдавна,
че ги очакват подобни неща.
– Влизайте вътре деца, тук ви чакат.
Виждам – очите ви в бяло блестят.
Значи видяхте сърцето на мрака
и ще събудите спящия свят,
както е писано в стари скрижали –
с медна тръба със магически глас.
Щом неродените са ви избрали,
тази задача се пада на Вас. –
Рече отец Киприян и извади
фино гравирана медна тръба.
С трепет поеха я двамата млади,
както се взема в ръцете съдба.
Бавно Зафира тръбата поднесе,
устни докоснаха златен мундщук.
Духна, но никакъв звук не излезе.
Тя я подаде на своя съпруг.
С вяра Таян ритуала повтори.
Нищо отново, но миг след това
синя мъгла инструмента разтвори
без да остави от него следа.
Гладко полирана сребърна плоча,
с кръглата форма на пълна луна,
беше вградена в олтара оброчен
от незапомнени времена.
Същите плочи красяха отколе
всяко светилище в каменен град –
знак за обет на великата воля
към чистотата на младия свят.
Точно когато изчезна тръбата
всичките дискове, сякаш на сън,
почнаха в пълен синхрон да вибрират
с тих, но проникващ навсякъде звън.
Сребърна мрежа покри градовете.
Здраво втъканите в нея лъчи
щяха да пазят от бяс умовете,
скрити отдолу, за няколко дни.
Щом си отиде денят като рана
и в полумрака луната изгря,
целият свят бе готов за отбрана –
с огън и меч да посрещне врага.
Слабост обхвана Таян и Зафира.
Тежко въздъхна отец Киприян.
Бяха спечелили важно предимство,
но предстоеше невиждана бран.
– Хайде сега да се връщаме вкъщи.
Трябва да хапнете нещо, деца.
Вярно, че вече в духа сте могъщи,
но на стомаха му трябва храна.
С радост героите млади приеха,
вече усетили истински глад.
За да успеят да стигнат навреме,
бяха пропуснали своя обяд.
С кротко пръхтене ги срещнаха в двора
техните верни, любими коне.
Всичко разбираха, сякаш са хора,
малко наивни, но глупави – не.
Нежно Зафира кобила погали,
весело среса добрия жребец.
С ласкави думи Таян ги похвали:
- Вие заслужихте слава и чест!
После отидоха в старата къща.
Хапнаха питка и боб с пастърма,
без да придирят и без да се мръщят.
Всичко е с приказен вкус у дома.
Щом се нахраниха – сладко отпиха
в сребърни чаши напитка от мед,
после зловещата тайна разкриха,
младите – с думи, сковани от лед:

– Гъста мъгла пред очите ни легна
щом доближихме куба от кристал,
после превърна се в нощ непрогледна,
сякаш светът е дълбоко заспал.
Лека – полека изчезна мъглата.
Гледката имаше ясни черти.
Виждахме призрачно каменно плато.
Яркозелени, зловещи очи
мрака прорязваха с поглед мъртвешки.
Гняв и омраза струеше от тях.
Звярът разкъса оковите тежки
и се изсмя с гръмотевичен смях.
Бавно повдигна ръцете си черни.
С шепот раздираше черната пръст,
за да излязат слугите му верни
и да посеят след себе си смърт.
Рев нечовешки изпълни небето
от милион кръвожадни гърла,
с четири страшни вампира начело –
неуязвими за меч и стрела.
С облаци мътни забули ги звярът,
вятър студен им изпрати за вожд,
за да не виждаме как наближават
и да настане последната нощ.
Страшната армия рукна по склона
като река, придошла след порой,
за да погази навеки закона,
който дарява душите с покой.

Блесна светкавица в мрака вечерен.
Гръм я последва след миг или три -
Точка поставил на разказа черен.
Мъдро отец Киприян промълви:

– Благодаря ви, деца мои свидни!
Чуйте какво ще ви кажа сега!
Моите думи да следвате стриктно,
инак ни чака голяма беда.
Спешно обличайте зимните дрехи
И оседлайте конете за път.
Времето крие ключа към успеха.
Трябва да минете тихо отвъд
градските порти и рова защитен.
Тайния проход ще срутя след вас.
Смело препускайте право на изток.
Битка ще има, но тя е за нас.

После отец Киприян им разказа,
как да достигнат до древния храм,
скрит в планината, наречена – Странджа.
Нова задача очаква ги там.
Двамата силни, но скромни герои
бързо нахлузиха кожен екип.
Въпреки тежката вече умора,
те оседлаха конете сами.
Тръгнаха ведро животните смели,
явно уверени в своя успех.
С факла в ръка Киприян ги поведе
в тъмен, отдавна забравен тунел.
Дълго вървяха – почти километър,
за да достигнат до стария вход.
Спря изведнъж проповедникът едър,
Верен слуга на човешкия род.
Бавно извади от своята дреха
кожен калъф със щампован орел.
Младите спряха и дъх си поеха –
чували бяха за този тотем.
– Дъще Зафира, на тебе предавам
най-смъртоносната остра кама.
Тя е наследство от твоята майка
да те опази от жлъч и тъма.
Синко Таяне – пази дъщеря ми.
Вярвам на твоята мъжка ръка.
С тази молитва на теб я оставям.
Дадох ви всичко. Вървете сега! –
рече отец Киприян и натисна
плочка в студената стара стена.
С нея задейства един механизъм,
който отвори в тунела врата.
Лъхна ги вятър, миришещ на зима.
Стана студено – почти отведнъж.
Минаха прага Таян и Зафира,
и се изгубиха в ситния дъжд.
С поглед учителят стар ги изпрати,
после затвори секретния вход,
тръгна обратно с уверени крачки,
а зад гърба му гранитният свод
с трясък прощален навеки се срути.
Вдигна във въздуха облаци прах.
Каменна маса тунела затрупа,
за да не може коварният враг
проход към белия град да намери
и да проникне навътре без бой.
Щеше да срещне защитници смели,
с опит военен и много на брой.

***
ПЕСЕН VІІ – ЩУРМЪТ


Вдигнати бяха подвижни мостове,
място заеха бойците по план,
лумнаха ярко защитни огньове,
целият свят се приготви за бран.
Дълго не им се наложи да чакат.
Щом завилня ураганът навред
Мълнии бели разкъсаха мрака
за да разбият защитния ред.
Но безуспешно се хвърляха злобни.
Някакво странно защитно поле,
няколко метра пред градските порти,
спираше техния устрем проклет.
Бавно утихна гърмежът безплоден.
Страшната буря внезапно замря.
Призрачен вой тишината прободе.
В отговор гръмна могъщо – Ура!
Дивите орди, където преминат,
тъпчеха всичко без милост и жал.
Тучни ливади, лозя и градини
бяха превърнати в лепкава кал.
Кървави дири от ужас и болка
бяха разрязали земната плът
за да превърнат живота в жестокост,
вечно страдание, робство и смърт.
В каменни крепости, с мъдрост строени
от непознати за нас същества,
хората бяха добре защитени
зад непристъпна, висока стена.
С тракащи зъби и драскащи нокти
хищната армия хукна напред
като лавина, от всички посоки
и обкръжи цитаделите с рев.
Страшни чудовища бяха събрани,
сякаш излезли от мрачен кошмар.
Всичките бяха за мъст призовани
за да слугуват на древния Звяр.
Имаше кучета с люспи на гущер,
плъхове гнусни с размери на лъв,
бикове черни с копита могъщи,
всякакви уроди жадни за кръв.
Щом приближиха достатъчно много,
в миг ги засипа порой от стрели.
Паднаха първите – други дойдоха.
Вторият изстрел и тях повали.
Бавно, с цената на хиляди жертви,
черните орди стесниха кръга.
Рязко замлъкнаха челюсти тежки,
спрени от нечия силна ръка.
Глас исполински навред се разнесе:
– Слушайте малки, нещастни души.
Вашето царство отиде си вече,
лудата смелост не ще ви спаси.
Ако сте мъдри – молете за милост
и се смирете пред моята власт.
Ако ли не – ще ви пратя във АДА.
– Чакам! - изрече свирепия глас.
Три или четири каменни града
нямаха мъдър духовен водач
и изкушени от лесна пощада
се преклониха пред злия палач.
Огън предпазен сами изгасиха,
спуснаха знаме пред страшния глас,
градските порти широко разкриха …
бяха изядени в същия час.
Всички останали крепости мощни
смело отказаха мнимия мир.
Отговор бяха стрелите им точни.

Рев се разнесе на длъж и на шир.
Ето че щурмът започна отново.
Ордите стигнаха стръмния бряг,
дето горяха свещени огньове,
смъртна заплаха за наглия враг.
Щом се разбра, че да минат не могат,
нито със плуване - нито с отскок,
те предприеха стратегия нова –
мощен обстрел на дувара висок.
Черепи конски, говежди и овчи,
пълни с отровна и хапеща гад,
мятаха с бяс механизми огромни
върху добре защитения град.
Ужас обхвана защитници смели,
страшната гледка за миг ги скова,
но се съвзеха, надежда видели-
как да се справят и с тази беда.
Бързо натрупаха кофи метални,
плетени кошници и корита.
Хващаха в полет главите фатални,
хвърляха всичко назад в пропастта.
Даже внезапният студ им помогна,
щом ненадейно изпуснат снаряд –
гадните твари се бавеха много,
лесно ги стъпкваха с меч или крак.
Този път имаше жертви отгоре.
Някои бяха ранени от кост, други -
ухапани подло с отрова,
докато честно стояха на пост.
Здраво се трудеха стари знахари
в тъмни мазета на д черни котли,
сръчно варяха лечебни отвари,
с билки, набрани по първи петли.
Млади и стари жени се редяха,
пълнеха в стомни вълшебния лек
и го пренасяха с бяг до стената,
дето бе нужен на всеки човек.
Глътка за сгряване срещу настинка.
Глътка за храброст и сила накуп.
Върху ранената плът – за промивка.
Върху превръзки от лен и памук.
Битката беше навсякъде люта,
но най-жестока пред белия град.
Там людомразната страст за разруха
вреше, подправена с ярост и смрад.

***
ПЕСЕН VІІІ – БЕЛИЯТ ГРАД
Белият град беше крепост велика,
център на древна култура и бит,
светла надежда, от камък обвита,
дом на народ работлив и честит.
Как и кога е строен е загадка,
но отдалеч като перла блести.
Погледа смайват с могъща осанка,
гладко полирани бели стени.
Четири кули снага извисяват –
сякаш са четири бели стрели.
Зорки стражари от тях наблюдават
всяко движение в тези земи.
Точно в средата отвек се издига
с приказен блясък небесният храм,
в който се пази свещената книга,
писана с кръв от самия Адам.
Всяко познание тръгва от нея,
всяко изкуство или занаят,
дето добро сред народите сее
за да направи човека богат.
Често се случвало някой владетел,
в своята алчност съвсем заслепен,
да се опита с война да я вземе
и да изгние, позорно пленен.
Воден от мъдрост и сила военна,
Белият град се прославил навред.
Своите знания щедро споделял.
Тъй продължавал добрия завет.
Знаеше Звярът за светлата книга,
дето не дава на злото да спи,
точно затуй гневно трупаше сила
пред недостъпните бели стени.
По-недостъпни дори от стените
бяха сърцата на хората там.
Вещо блокираше злите магии
с жезъл и вяра отец Киприян.
Точни стрелци от високите кули
сееха гибел с железни стрели
в ордите, сякаш са дървени кукли
или комари и конски мухи.
Даже обстрелът изглеждаше смешен.
Страшните черепи, пълни със смърт,
метри преди да прехвърлят успешно
стръмния зид, се разбиваха с гръм.
Белият град на часа отговори
с огнени топки от слама и лой.
Падащи в гъстия мрак метеори
вадеха систематично от строй
тежките сложни обсадни машини,
с мъка строени от робски ръце.
Ето – и тази атака отмина
без да погуби невинно сърце.
Звярът, обхванат от яд след провала,
в битката хвърли поредния коз –
ято от прилепи с ръст на глигани,
с нокти и зъби по-остри от нож.
Черният облак без шум се нахвърли
върху бойците в злокобна вълна.
Смучеха кръв отвратителни зурли
от беззащитни човешки гърла.
Само за няколко страшни минути
бързо намериха своята смърт
сто или двеста юнака прочути.
Други хиляда загубиха кръв,
но пренебрегнали лютите рани
в боя се връщаха с ярост и меч
за да убиват летящи глигани.
И се започна безмилостна сеч.
В същото време в сърцето на храма
дръпна въжета отец Киприян.
С ясния звън на свещена камбана
щурмът на Звяра отново бе спрян.
Грозните прилепи в миг пропищяха,
сякаш ударени с приказен чук,
падаха слепи с огромна уплаха,
зашеметени от силния звук.
Градските войни раздаваха щедро
удари с копие, брадва и меч.
Щом не остана чудовище вредно,
мощно „Ура” проехтя надалеч.
Спешно, ранените в боя юнаци
бяха свалени от тежкия пост –
да им промият кървящите рани,
в шини да стегнат прекършена кост.
За да не пламне градът от зараза,
всички загинали в страшната сеч
бяха изхвърлени вън през стената,
в огъня – символ на тяхната чест.
Със спорадични безплодни атаки
тежката битка в нощта продължи.
Вече разбираше даже и Мракът, -
нямаше лесно града да сломи.

***
ПЕСЕН ІХ – СМЪРТТА НА ДРАКОНА

„Съдбовна нощ, надгробна нощ, прокоба.
Светът е слаб. Ограбен е Светът.
И няма път, и няма брод към Бога,
когато драконите отлетят.”

Дълго летяха Таян и Зафира
с бяла кобила и черен жребец,
верни приятели с приказна сила,
с необясним и несекващ живец.
С пухен килим от непредена прежда
пътят им празнично беше постлан.
Сякаш навяваше светла надежда
в лятната нощ подранилия сняг.
Жадно поглъщаше тази постеля
конския тропот и всяка следа,
нежно покриваше с бяла къделя
пресните дири от страшна беда.
Облаци скриха зад тежки завеси
всички сияйни небесни тела,
за да не видят очите човешки,
как се подготвят нечисти дела.
Глупави глутници душеха в мрака,
водени само от хищен инстинкт.
Дълго отбягваха тази заплаха
нашите двама герои добри.
Техните ярко-искрящи зеници
виждаха в тъмното, сякаш е ден.
Тъй наближиха земите хълмисти,
дето лежеше, коварно стаен,
цял легион куче-гущери гладни –
скрита резерва на древния Враг.
Чакаха знак начаса да нападнат
някой отслабил защитата град.
Скелет оглозган им беше водачът,
с царски одежди и крив ятаган.
Свързан с магическа нишка с Палача,
той управляваше лютата сган.
В очните ябълки грееха мътно
въглени жежки наместо очи.
Гняв и омраза излъчваха плътно,
даже когато злодеят мълчи.
Пътят съдбовен на двамата млади
водеше право към лагера скрит.
Без да усещат къде ще попаднат
яздеха в тръс по терена хълмист.
Няколко средно високи могили
бързо оставиха вляво от тях
и връхлетяха над тъмните сили
точно в средата на техния стан.
Шокът бе страшен, но нямаха време,
нито пространство да свърнат назад.
Здраво натегнаха кожено стреме
за да прегазят зъбатия ад.
Мощни, добре подковани копита
устремно мачкаха твар подир твар.
Сетната линия беше пробита.
Сякаш изхвърлили тежък товар,
литнаха още по-бързо конете,
а зад гърба им с ръмжене и вой
хукнаха с ярост и бяс зверовете,
жадни за кръв и месо на герой.
Строго нареждаше Царският скелет:
– Дръжте човеците! Искам ги аз.
Сам ще отрежа главите им смели,
всичко останало давам на вас.
Дълго летяха в галоп бегълците,
дълго ги гонеха зли същества.
Стръмна клисура на речно корито
пътя им сряза с двуостра кама.
Ясно провикна се в мрака Зафира:
– Кончета какини, смело напред!
Трябва да минем оттатък баира,
инак очаква ни гибел отвред.
Беше дълбока планинската пропаст,
двадесет метра широка, надлъж -
необозрима. Започнаха скока.
Опит подобен успява веднъж.
Хвръкнаха храбри коне и ездачи,
сякаш изстреляни с бойна стрела,
за да изпълнят свещена задача
и да ги помним с велики дела.
Няколко дълги секунди летяха.
Кацнаха твърдо на стръмния бряг.
В другия край преследвачите спряха –
явно приключили с лудия бяг.
Първо скимтяха с подвити опашки,
после се втурнаха бързо назад
да се оплачат от скока юнашки
на бързоногия късен обяд.
Щом прекосиха баирите стръмни,
млади ездачи и чудни коне
влязоха плавно в ливадите тъмни
на необятно планинско поле.
За неуспеха на своите хрътки
скелетът с царски одежди разбра.
Бързо докладва за своите стъпки
на господаря на вечния мрак.
Звярът веднага съзря в бегълците
скрита опасност и прати след тях
своите страшни вампири – убийци,
непобедими и сеещи страх.
С бясната скорост на мисъл безумна
литнаха четири зли същества.
Само след няколко кратки минути
бяха намерили прясна следа.
Още минута и ясно видяха
своите жертви далече напред –
бягаха бързо, но сякаш пълзяха.
Явно дошъл е и техния ред
да се простят със живота си славен
и да потънат душите им в мрак.
Срещу вампира човекът е бавен,
срещу вампира човекът е слаб.
Даже избраните никак не могат
тези злодеи сами да сразят.
Черният Дракон реши да помогне
и се изпречи на техния път.
Огнена струя проряза небето.
Още преди да усетят беда,
станаха пепел и тор за полето
два преследвача, а другите два,
за да избегнат грозящата гибел,
мълниеносно завиха встрани.
В същото време Таян и Зафира
рязко опънаха здрави юзди.
Спряха конете добре подковани,
бързо обърнаха поглед назад.
Мирис на сяра и пърлени врани
в ноздрите лъхна убийствена смрад.
Бързо Зафира извади камата
от захабения кожен калъф.
Сръчно натегна Таян тетивата
върху ухото на бойния лък.
– Бягайте бързо, глупаци такива.
Имате важни и спешни дела.
С драконов огън вампир се убива,
не със кинжал или с остра стрела. –
С рев гръмотевичен драконът викна,
силно разтърси смразени земи.
Щом постепенно гърмежът утихна,
грейнаха в мрака червени очи.
Злите вампири веднага разбраха,
чрез изненада не ще победят.
Черният Дракон е страшна заплаха,
някак ще трябва да го отстранят.
Подлите твари изсъскаха гневно,
обезумели от ярост и глад.
В миг се извиха безшумно в небето
като воали от траурен плат.
Драконът бълваше огнени топки
с прецизността на стрелец-ветеран,
а враговете, с движения ловки
лесно избягваха този капан.
Драконът нито веднъж не уцели.
С нокти и зъби готови за бой,
щом наближиха до своя съперник,
почна свиреп ръкопашен двубой.
Дълго разменяха удари в мрака,
без да оставят дори и следа,
но кръвопийците някак успяха
да се докопат до част от врата,
дето дебелата драконска кожа
беше по-мека от други места.
Зъби забиха доколкото могат.
Жадно засмукаха кръв със уста.
Драконът правеше луди виражи,
тръскаше силно могъща глава,
но безуспешно – вампирите даже
още по-плътно се впиха в плътта.
Бързо изтичаха древните сили,
пазени чисти в кръвта с векове.
Драконът стегна стоманени жили,
мощно замахна с метални криле.
Устремно литна високо в небето,
ноздри затвори и стисна уста.
Гръдният кош се изду за последно.
Страшна експлозия блесна в нощта…
и се разля светлина надалече.
Сякаш за кратко се върна денят.
Стана горещо почти като в печка.
На километри стопи се снега.
Гръм титаничен земята разтресе,
следван от мощна въздушна вълна.
Тя и коне, и ездачи помете
като с огромна вълшебна метла.
Пепел от ярки искри се издигна.
Мрака среднощен гравира за миг.
Образ на дракон лукаво намигна,
после в небесната шир се стопи.
Тъй си отиде пастирът небесен
с черни доспехи и светло сърце,
за да пребъде, превърнат на песен
през вековете до сетния ден.

***
ПЕСЕН Х – ЗАДАЧАТА

Страшната битка затихваше бавно
в бледо лилавия утринен хлад.
Чезнеха черни рояци безславно,
щом на небето се върна денят.
Яркочервени защитни огньове
кротко приспиваха своята мощ.
Радост изпълни сърцата отново,
щом си отиде злокобната нощ.

Дълго лежаха Таян и Зафира,
зашеметени от силния взрив.
Мъка, която душите раздира,
Тлееше бавно в искрящи очи.
Мъдрото утро от сън ги извади,
техните мисли насочи напред.
Пъргаво скочиха двамата млади.
В миг си припомниха своя обет.
Сякаш изминали бяха години
от сутринта на предишния ден,
с мирис на лято и песни безгрижни -
днес ги смразяваше вятър студен.
Тежката скръб за изгубен спасител
гладките млади лица набразди.
Сля се приятеля смел със звездите –
В сребърна диря сред черни коси.
Пътят на изток ги грабна отново,
пълен с очакване, тъжен и пуст.
Галеха нежно с железни подкови
верните кончета – черната пръст.
Три или четири часа летяха
през долини и широки плата.
Стръмна планинска клисура съзряха
и незабавно поеха натам.
Бяха навлезли в полите на Странджа.
Яздеха бавно сред гъста гора.
Спряха да пийнат – обзети от жажда –
бистра, студена планинска вода.
Щом се напиха коне и ездачи,
тръгнаха покрай потока пеша.
Тъкмо направиха няколко крачки,
призрачен глас ненадейно ги спря.
– Стойте на място – гласът заповяда
– Как се добрахте до тези места?
Тук за натрапници няма пощада.
Как се зовете кажете сега?
– Аз съм Таян – наблюдател на храма
с вечната книга от Белия град.
– Аз съм Зафира – отвърна жена му,
негов партньор съм по дълг и душа.
– Кой ви изпраща? Веднага кажете,
инак ви чака голяма беда –
смърт и забрава сред тези дървета.
Няма от вас да остане следа.
– Идем, понеже така ни заръча
мъдрият старец – отец Киприян.
Тук да поискаме нова задача,
как да закърпим света разпилян.
Тутакси в близките храсти се мерна
дребно човече с огромна брада,
с явна небрежност на светло излезна.
Нямаше чудо подобно в града.
Младите зяпнаха с поглед учуден,
после внезапно налегна ги смях.
Глас исполински в това дребосъче –
не подозираше никой от тях.
– Значи избраните искат задача?
Ще я получите, няма проблем.
Хайде, учителят Сим ви очаква.
Вече сме близо. Вървете след мен.
И ги поведе по тясна пътека,
с храсти закрита от всички страни.
Стари листа я застилаха меко,
сякаш с удобен домашен килим.
Стигнаха чудна планинска поляна,
пъстро нашарена с горски цветя.
Гледката беше наистина лятна –
студ не проникваше в тази земя.
В дъното, плътно покрит с мъх и лишей,
гордо стоеше масивен градеж.
Явно нарочно не беше почистен –
жив камуфлаж срещу поглед зловещ.
Там, на вратата стоеше изправен
странен младеж с побелели коси.
С жест дружелюбен към входа подкани
малката група, щом тя наближи.
Топла усмивка изгря на лицето,
точно под ясните сини очи.
С глас благороден изрече момчето:
– Влизайте, Аз съм учителят Сим!
От векове преподавам вълшебства
на надарени със сила деца.
Чест е и радост за мен, да посрещна
вкъщи избраните с чисти сърца.
– Благодарим ви за милите думи!
Знаете вече кои сме, нали?
Пътят е дълъг и тежък дългът ни.
С крехка надежда при вас сме дошли.
– хором отвърнаха двамата млади,
после направиха кратък поклон.
Нервно джуджето зад тях се обади:
– Влизайте в нашия скромен заслон.

Волни, на тучната горска ливада,
кон и кобила останаха вън,
да си отдъхнат от тежката смяна.
Влязоха в сградата, сякаш на сън,
в приказна зала героите смели,
с мраморен под и високи стени,
плътно покрити с изящни гоблени,
с няколко стари, ковани врати.
Сребърни свещници с восъчни свещи
ярко разпръсваха топли лъчи.
Огънят важните гости усетил,
с весело трепкане тях поздрави.
В центъра имаше дървена маса –
Скромна, но здраво скована от дъб.
Столчета с фина флорална украса,
чинно ограждаха външния ръб.
С жест домакинът към нея посочи,
всички покани на скромен обяд.
Цялата група натам се насочи –
вече усещаха жажда и глад.
Щом се нахраниха, Сим проговори:
– Нека ви кажа защо сте дошли.
Имаше време, когато живота
беше прекрасен зад тези стени.
Светли израстваха в моята школа
приказни феи и мъдри жреци.
Тъй неусетно летят вековете.
Цялата радост изтече за миг,
щом се превърна вълшебното цвете
в плевел отровен, когато сгреших.
В моята школа дойде босонога
млада девойка с прекрасно лице.
Беше неука, но искаше много
да се изучи за фея при мен.
Имаше дарба – веднага усетих
и затова да я уча приех.
Схващаше бързо, учудващо леко.
Имаше воля и страст за успех.
Бързо израсна на мъдрост и сила,
но изоставаше младият дух
и тежестта на властта изкуси я
да се подлъже да тръгне от тук,
за да изрови пророческа книга,
скрита в дълбоките земни недра,
жадна за нейната пагубна сила.
Аз не намерих сърце да я спра.
Вече не можех да бъда учител.
В спомен превърна се детският смях.
Тъй запустя тази скромна обител,
занемарена от мъка и страх.
– Злото е сторено – рече Зафира -
Как да помогнем, сега ни кажи?
Тихо допълни Таян – Не разбирам,
как ще се справим, но ти не тъжи.
Ние с жена ми затуй сме избрани.
Само повярвай в доброто и в нас.
Каквото има да става – ще стане.
В твоята мъдрост е нашият шанс.

– Мили приятели, как не разбрахте –
Аз съм безсилен, щом вие сте тук.
Хилядолетия скръб извървяхте
за да ви кажа, че търсите друг.
Скъпа Зафира, ти носиш в колана
древна кама с инкрустиран рубин.
Най – уникалния приказен камък,
който се храни с човешки души.
Той не е рожба на тази планета.
Казват, че всъщност е спяща звезда.
Щом се докосне до кръв острието
сила потича към кървав кристал.
Този безценен предмет ви познава.
С него са сторили много злини
вашите духове, за да забравят
тъжната участ на своите дни.
Заради него били сте убити.
В камъка странен сте влели сами
сетния дъх на душите сърдити
за да ви върне по тези земи.
Жадни за мъст сте пронизвали точно
в опорочените черни сърца –
своите жертви – подбрани нарочно
с мисли злотворни и тъмни дела,
Тъй сте събирали опит и сила,
но за беда сте сгрешили веднъж.
Взели сте в жертва девойка невинна,
вместо баща й – виновният мъж -
алчен владетел на царство богато,
вреден наследник на онзи подлец,
който обсебен от жажда за злато,
вашия първи живот е отнел.
Камъкът чистата кръв е отхвърлил
и оттогава не свети почти.
А пък душата в живота е върнал
за да намери отнетите дни.
Нея съдбата доведе при мене.
Късно обаче коя е – разбрах.
Другото знаете – тя ме подведе,
щом се отдаде на смъртния грях.
За изкупление днес сте избрани,
верни на своята чиста любов.
Ще излекувате старите рани,
само се вслушайте в нейния зов.
Страшни картини препускаха бясно
в ярко-искрящите бели очи.
Щом си припомниха – стана им ясно.
Тежко въздъхна учителят Сим:
– Хайде приятели смели, вървете!
Следвайте моя побратим брадат.
Кон и кобила на мен оставете.
Тук ще намерят подслон и храна.
– Сбогом учителю, ще я намерим –
прошка да молим. И ти ни прости.
С нейната помощ дано да успеем
някак от звяра света да спасим. -
Дружно изрекоха двамата млади,
с поглед зареян далече отвъд.
Бързо напуснаха чудната сграда
и с дребосъка поеха на път.

***
ПЕСЕН ХІ – СПАСЕНИЕТО

Тайна пътека след час ги изведе
вън от гората под стръмен баир.
Стана отново ужасно студено.
Снежни искрици бодяха без спир.

– Тук се разделяме, мили другари –
страшно изрече джуджето тогаз.
Тръпки побиха героите млади,
странен бе този магически глас.
– Горе в скалите, от хората скрита
зее зловещо една пещера,
пълна с тревога и с ужас пропита,
води към тъмните земни недра.
– Благодаря ти, приятелю верен! –
рече Таян и подаде ръка.
– Пътя надолу сами ще намерим -
каза Зафира с нескрита тъга.
Тъй се сбогуваха кратко с джуджето,
после поеха по стръмния рид.
Щом прекосиха баира и ето -
черната дупка пред тях се яви.
Спряха избраните точно пред входа
с правилна форма на черна сълза.
Вдигнаха силни ръце в небосвода.
Песен – молитва навред се разля.
Ехото бавно словата повтори.
Сляха се въздух, душа, планини:

„Нека пребъде великата воля!
Нека животът след нас продължи!”

После смирено прекрачиха прага.
Мрак ги обгърна от всички страни.
Блеснаха в тъмното четири фара-
четири вярно избрани очи.
Слизаха бавно по улеи стръмни,
в процепи тесни сред остри скали,
смело прескачаха пропасти тъмни.
Влажният проход пред тях се смали.
Дълго пълзяха през тесни тунели,
легнали плътно до скалната плът.
Тъй с упоритост съпрузите смели
стигнаха края на тесния път.
Щом светлината сребриста разголи
приказна гледка, но пълна с печал,
най- ненадейно пред тях се разтвори
зала, покрита с планински кристал.

В същото време земята далече
вече облече оранжев воал,
тръпнеща в ужас от новата вечер.
Вятър навяваше мъка и жал.
Черни пълчища подмолно пълзяха
към защитените бели стени.
Челюсти тракаха смъртна заплаха.
Ярки огньове от всички страни
нежно прегръщаха крепости стари,
ревностно пазеха младия свят
от вероломните призрачни твари –
рожби зловредни на Древния Враг.
Пламъкът нямаше дълго да пази
честните хора от гибел и гнет.
Щом се изчерпят горивни запаси,
ордите щяха да тръгнат напред.
Всички очакваха някакво чудо,
дето кошмара безумен да спре,
а дотогава оставаха будни
за да се бранят със огън и меч.

Крачеха бавно Таян и Зафира,
с мисли тревожни по гладкия под.
Старата вещица, щом я открият
как ще помогне – с добро или зло?
Тази която успя да отвори
черната книга на вечния мрак,
има енергия да я затвори –
в ада да върне безсмъртния враг.
Как ще събудят доброто момиче,
ако е живо, а ако не е –
пак ли ще трябва камата да пие
приказна сила от черно сърце?
Дали е писано пак да убият?
Те не желаеха тази съдба,
но ако трябва – скръбта си ще скрият
и ще изпълнят дълга пред света.
Тъй – неусетно надлъж прекосиха
странната зала с прозрачни стени.
Спряха внезапно разходката тиха –
тежки, ковани от злато врати.
Двете крила бяха плътно прибрани.
Нямаше ни ръкохватка - ни лост.
Фино гравирани в златото длани
сякаш подмамваха алчния гост
без да помисли дори за капана,
да ги докосне и с двете ръце.
Мълния дебнеше, скрита в метала
да се нахрани с невежо сърце.
Тази опасност прозряха веднага
сребърно –белите мъдри очи.
Да се натисне с ръце се налага,
за да отворят масивни врати.
Те ги допряха, но само с едната,
другата беше далече назад.
Скритата сила в метала остана
без да засити мъртвешкия глад.
Щом разпознаха ръцете човешки,
непрогорени от сини искри,
златните порти проскърцаха тежко,
после се плъзнаха плавно встрани.
Влязоха бързо героите смели
в скритата стая от тъмен базалт.
С гръб към вратата, с коси побелели,
силно прегърбена стара жена
тихо стоеше пред каменна маса,
мътно огряна от лоена свещ,
а върху масата – книга съдрана
зееше в тъмното с надпис зловещ.
Бавно, но твърдо Таян проговори:
– Мъдра старице, на крак сме дошли
прошка и помощ от теб да измолим –
нашият свят от погром да спасиш.
– Знаем за твоята болка огромна –
рече Зафира с безмерна тъга –
Ние с мъжа ми пред теб сме виновни.
Да се поправим желаем сега.

Старата вещица даже не трепна.
Звук не отрониха сухи уста.
Сетната дума отдавна изрекла,
беше приела навеки смъртта.
Ударът беше безмилостно тежък.
Всяка надежда в гърдите сломи.
Бавно помръкваше пламъкът ведър
в ярко-искрящите бели очи.
– Няма спасение, моя любима.
Звярът не можем с магия да спрем.
Но светлината на твоето име,
ако се слее със тайната в мен
и ги предложим за дар на Камата,
с чистата обич, горяща във нас,
ще се събуди навярно звездата
и ще избухне с пречистваща власт.
Ще изгорят и земята и Звярът.
Ще се превърнат в космически прах.
После от бездната с мъдрост и вяра
пак ще поникне живот, но без страх.
– Тъжни са твоите думи, Любими. –
рече Зафира, след туй замълча. –
– Своята сила ти давам, Прости ми! –
после целуна го нежно в уста.
Бавно очите й станаха сини.
Двойно по-ярко Таян заискри,
легнал смирено до черната книга.
– Хайде любима! – подкани с очи.
С мъка Зафира извади Камата.
Върху гърдите любими допря
острия връх от блестяща стомана .
Скрита в очите й чиста сълза,
с блясък небесен от тях се отрони,
нежно с рубина неземен се сля.
Ярко сияние мрака прогони,
в сребърни пръски навред се разля.
Литна камата от нежните пръсти,
в черната книга докрай се заби.
Звярът се пръсна на облаци гъсти,
после в небесната шир се стопи.
Адските орди изчезнаха, сякаш
бяха актьори от мрачен кошмар.
Само следите им тъмни кървяха
като останки от страшен пожар.
Вече кристалът блестеше прозрачен,
с обич пречистен докрай от кръвта.
Плавно се вдигна във въздуха здрачен
и се превърна в прекрасна звезда.
С гръм се разцепи скалата планинска,
път към небето нагоре разкри.
Вихър погълна Таян и Зафира
и ги понесе навън и встрани.
Паднаха меко в тревата дълбока
точно до своите верни коне.
Ярка звезда от небето високо,
хитро им смигна и бързо пое
пътя на своите истински братя.
Бавно от изток започна денят.
И обещаваше приказно лято
на помъдрелия в битката свят.

***

Приказни думи
В приказни строфи
Приказки чудни
В мрака шептят...

КРАЙ .