автор: BlackCat

На Д.

Той идва със самите нас.
И ни събужда посред... ден.
Разрошва сресаните ни пера,
с които уж си сплитахме криле.
И трупа камък върху камък
от трудно разрушените стени,
разбрал: от срутени прегради,
незнайно как, но... ни боли.
Навярно сме привиквали с години
(нали присъщо ни е постоянството...).
Уютно пушещи комини
по-непознати са от... странството.
А той умение си има -
да цели точно във най-слабото.
За края садистично шепне ни
преди да сме достигнали началото.
Но... с постоянство да отваряме вратите
със ключа - песен, ласка, цвете.
Докато поотвикнем от стените

и хвърлим новата монета.