автор: Ljastoviza

Казвам се Балтазар.
Когато бях малък, любимото занимание на баща ми бе да ме води на разходка през свободното си време. И понеже той беше философ по природа, държеше никога да не забравям за смъртта.
Още звучи в ушите ми неговото тихо, неумолимо и някак властно „Memento mori!”, с което влизахме да се разхождаме из алеите на гробищата при залез слънце по всяко време на годината.
Отначало ме беше страх от каменните кръстове с вградените в тях снимки на мъртвите, боях се от боядисаните в черно декоративни огради, странни ми бяха причудливите им извивки, плашех се от тлеещите кандила до пресните гробове. Постепенно свикнах да попивам тайнствената тишина. Въобразявах си, че чувам как погребаните, макар и трудно, дишат изпод пръстта, дори похъркват. Баща ми казваше, че те са заспали вечен сън, а аз си представях, че щом мъртвите спят само по гръб, те не може да не хъркат. Реших, като порасна, да стана специалист по озеленяване и да работя непременно в гробищен парк, за да се грижа за спящите под земята.
Така и стана. Всяка сутрин, от десет години насам, пристигам в Града на Мъртвите - така съм нарекъл гробищния парк, в който аз съм озеленител и градинар. На входа на Града на Мъртвите има насочващи табели за отделните квартали: в ляво от централната алея, зад вековния дъб, е кварталът със Семейните гробове, жив плет го отделя от квартала „Детски гробове”. След обширната, винаги грижливо подстригана поляна, вдясно от централната алея на малко възвишение са разположени Масовите гробове.Те са за хора, които искат след смъртта си да почиват анонимно и никой да не знае и да не помни имената им. По-нагоре, вляво страничната пътека, постлана с чакъл, води до тайнствен кът - уютно ограждение от бодливи диви рози. В центъра му П-образно са разположени една над друга, като в миниатюрни жилищни кооперацийки, урните с праха на кремираните. Всяка урна прилича на затворен прозорец със спуснати кепенци, на чийто перваз обаче винаги има свежи цветя.
Кварталите с единичните „вечни” жилища са сред кипариси и ели, отделени един от друг чрез сложни разклонения - лабиринти, потеглящи в безмълвието от централната алея, и сякаш потъващи във вечността. В началото на всяка поляна има каменна чешма. Над спокойствието на мъртвите бди по един огромен каменен ангел с разперени крила.
Както вече казах, работя тук от десет години. Обикновено близките на починалите са много заети хора и предоставят на нас, озеленителите, грижата за гробовете. Избират растенията, които желаят, а аз и колегите ми засаждаме после бегониите, фуксиите, хортензиите, розите, кипарисовите храсти, петуниите, хризантемите, пламъчетата и декоративните треви. Грижим се за цветята целогодишно. Почистваме гробовете от плевели и кални наноси след дъждовете. През лятото подстригваме живите плетове, храстите и тревата по поляните, които в Града на Мъртвите отделят кварталите един от друг.
При толкова много живот сред цветя и зелени насаждения някак си чувството за смърт не потиска. А може би се е притъпило с годините и не го усещам. Само когато минавам покрай площада с параклиса и сградата с хладилните камери, в която покойниците търпеливо чакат своя ред да бъдат опети и погребани, понякога ми става хладно и настръхвам. Тогава си спомням как баща ми казваше: „...И те са били като нас... И ние ще станем като тях...”, вдигам рамене и продължавам по алеята нагоре...
В Града на Мъртвите от сутрин до мрак идват всякакви хора. Вдовици, заболи поглед в земята, родители със завинаги помръкнали лица, изпратили дете, старци, подпиращи с бастун последните сили, с които кретат към някой отдалечен гроб. И сякаш по-скоро от очите и лицата на опечалените живи ме връхлита смъртта, отколкото от безмълвието на гробовете. Защото, когато ги прекопавам или се навеждам да плевя цъфналите бегонии, аз продължавам да чувам как мъртвите под земята дишат...
Една лятна привечер в края на работния ми ден, реших да обиколя още веднъж квартала с елитните гробове. В тях почиваха по- заможни и знатни люде и близките им много държаха на перфектна поддръжка - да няма и стръкче плевел сред цветята, лампичките или изкуствените пламъчета да светят денонощно, върху инкрустациите по паметните плочи, по снимките на покойниците и върху вдълбаните им в камъка имена да няма ни една прашинка.
Стори ми се, че в прииждащия мрак виждам силует на дребничка жена, която със змиевидни движения сякаш танцуваше между гробовете. „Хм....” - казах си, поколебах се дали да не се върна, но после реших да разбера какво става и се скрих зад едно от дебелите букови дървета. Пък и трябваше да съм сигурен, че това не е участничка в някоя от онези банди, връхлитащи напоследък нощем да сквернят гробовете. Възможно беше непознатата да проучва имената на заможни покойнци, които в удобен момент да бъдат изровени и откраднати, а семействата им - изнудвани.
Наистина беше сама жена. И наистина танцуваше. Изобщо не подозираше, че някой я наблюдава. Прокраднах се на прибежки и се сниших до едно дърво, иззад което можех да я следя съвсем отблизо. Беше още достатъчно светло и аз установих, че жената е съвсем млада и че е азиатка. Беше облечена в къса черна пола, лъскава черна копринена блуза, с високи черни ботуши и черен чорапогащник с щамповани в бяло черепи и кръстосани кости. Косата й беше дълга до раменете, права и също черна. На този фон изпъкваше крещящ в ярко розово бретон, който лъщеше като пламък, огрян от последните лъчи на залеза. На гърба си носеше малък тъмен сак. Танцуваше между гробовете в ритъма на въображаема мелодия, извиваше тънкото си тяло, сякаш беше мамба. Пръстите на ръцете й бяха свити като фунии и правеха спираловидни, засмукващи движения първо по протежение на целия гроб, после по надгробната плоча. Накрая завършваше ритуала си, като разтваряше пръсти и с движения, напомнящи милувка, докосваше изписаното име и снимката на покойника.
Бях виждал тук всякакви странници, но такова нещо досега не помнех да съм срещал. Помислих си, че халюцинирам и започвам да превъртам. Младата жена необезпокоявано продължаваше призрачния си танц от гроб на гроб, сякаш беше в транс. Дали пък това не бе някакво видение на преуморените ми сетива?
Запътих се с бързи уверени стъпки към нея и извиках:
- Хей, какво правиш?!
Не последва никакъв отговор. Младата азиатка продължаваше да танцува с въртеливи движения и да докосва ритуално всеки гроб, като внимаваше много да не стъпва върху него.
- Хей, какво правиш?! Защо пипаш гробовете и паметните плочи?! - извиках аз още по-силно.
Отново не получих отговор. Жената сякаш не ме забелязваше или беше решила да пренебрегне присъствието ми. Изскочих срещу нея, препречих пътя й, извадих служебната си карта и се представих.
- Ако не ми обясниш какво правиш по гробовете, ще извикам веднага охраната и ще се наложи да даваш обяснения в полицията! - изкрещях в лицето й.
Тя се спря, погледна ме с големите си очи - самото детинско недоумение, и изведнъж каза:
- Защо ми пречиш да си върша работата?!
- Работата?! Каква работа?! - вече поуспокоен, че нямам привидения, попитах аз.
- Аз съм прахосмукачка, не виждаш ли? - спокойно каза младата жена.
- Прахосмукачка?! Каква прахосмукачка?! Какво изобщо правиш?
- Да! Аз съм прахосмукачка за кошмари... Като тази на Нана Бунилда!
- Хм... Не те разбирам, трябва да ми обясниш! - настоях аз.
- Аз съм прахосмукачка като тази, с която добрата вълшебница Нана Бунилда изсмуква кошмарите от сънищата на децата! Всички те - и тя посочи елитните гробове на богаташите, - сънуват кошмари, от които не могат да се събудят, за разлика от мен и теб! Трябва някой да ги освобождава от тях. Да ги прочиства. Представяш ли си иначе какво е да нямаш никога покой, защото те преследват денонощно кошмари от греховете ти приживе?! И да не можеш да се събудиш?
- Не съм се замислял! - казах аз.
- Когато са били живи, те не са знаели какво правят - продължи жената. - затова ми е мъчно за тях, че трябва сега да сънуват кошмари!
- Как така не са знаели какво правят?
- Живели са така, че никога не им се е налагало да знаят колко струва хляба! - обърна се тя и пак започна да танцува със засмукващо свити пръсти. - И никога не са знаели приживе! Това сега е техният кошмар!
Жената се отдалечаваше бавно и безшумно, погледът ми я следваше, а силуетът й се размиваше в настъпващия мрак. В Града на Мъртвите отново се възцари тишина. Дори бе станало необичайно тихо. Може би затова долавях още по-осезаемо дишането на мъртвите под земята. И ми се струваше, че вече дишаха облекчени....