автор: NeMePoznavash

Още един опит, един разказ, една история – безинтересна, скучна, дълбока, силна, надраскана набързо с молив, за да можеш да триеш и да пишеш пак. Нали? Това ли е твоят начин?!
Да имаш шанса, макар и обречен, да се върнеш назад, да поправиш, да подобриш, все едно нищо не е било . . . Щастлив ли си така? А защо не си? Нали си много силен или просто през цялото време в това си се мъчил да убедиш единствено и само мен? За себе си забрави ли?
До кога ще срещам погледа ти празен на фона на падащи листа или дъждовни бури? За кой пореден път оставаш насаме с разбърканите си мисли в компанията на една луна? Що за пътища в небето търсиш, след като пътя ти е тук и сега и никой не може да го промени?
Не разбра ли, че одобрението ми не ти е нужно, за да изправиш глава, да тръгнеш и да стъпваш здраво, да се научиш че провалът не е срам? Че трябва да опитваш и щом се провалиш . . . ами да опиташ пак! С усмивка! Какво толкова? . . . Че сами, остават хората, които само това очакват! И удобния момент да потвърдят че отново са били прави?! “Ето, знаех си!” – не беше ли това твоята любима фраза?
Последния си опит правя, но май пак не мога да те изненадам, защото ти го очакваше това, нали? Нали? Е, добре . . .
Уморих се . . . Каквото и да кажа, той стои все така безмълвно . . . И продължавам да го питам, но онзи в огледалото не отговаря . . .