Каква хубава тема е тази за грамотността. И аз бъркам някой път от бързане, ей така, слагам съседна буква. И после ми излиза през носа...
Както и да е. Има страшно много неграмотност сред онези, които се мислят за грамотни в България. Отдавна мисля върху това какво е всъщност литературата, по какво се различава от обикновеното формално писане с някаква конкретна цел - например молба за разсрочено плащане на ток и т.н. И у мен вече се е оформило убеждение, че е истинска функция на езика, на родния и на този, който е станал като роден. Усещаш го във вените си. Относно неграмотността сред "грамотните" искам да споделя, че тя се шири повсеместно и може би не от лоша умисъл, а от недостатъчно оценяване на малките елементи на речта, които ако са добре поставени, я правят красива.
Друго, което ме дразни у нас българите, е тенденцията за писатели и поети по презумпция да се мислят едва ли не всички, които са завършили някаква филология. Може би поради тази причина става чак дразнещо. През последните години, да кажем 15, виждам какво излиза на пазара. Да оставим прозата, понеже е по-претенциозна и ако я има, в повечето случаи е поне добре облечена - издават я в хубава хартия, с хубави корици. По-големият ужас обаче е сред пишещите поезия. Там нещата сериозно са излезли извън контрол. Не мога да си представя как всеки, на който му е хрумнало нещо "извисено" в главата, решава, че вече е поет. И така през годините се зароиха стихове след стихове.... Малко тъжно според мен е не друго, а фактът, че огромна част от тези творения не са никаква поезия, не са литература. Само че кой и как да обясни какво всъщност представляват те?! На какви закони се подчинява красивата, силна мисъл, която те пробожда като меч и те държи буден, в пряк и в преносен смисъл дълго време, която оформя светогледа, вдъхновява те да вършиш все "важни" неща, прави те богат?
Може би мнозина, от тези които ще прочетат това, ще се позасегнат. Идеята ми обаче не е да обиждам някого. Напротив. От друга страна, въпреки забележките, които отправям, се радвам много на факта, че има толкова много пишещи в България. Ако тази тенденция продължи, ще се родят, ще се оформят прекрасни стихове, прекрасна проза. Ще имаме качествен прогрес.
През последните години изгубихме много от самоуважението си като народ. Позволете ми да споделя това свое мнение. Изгубихме самочувствието на културна нация. Образованието ни не е това, което бе. Децата не израстват като мислещи, стремящи си към знание и красота свободни хора. Не израстват като такива, които са готови да застанат зад думите и делата си винаги, дори пред лицето на смъртта. Такива качества се оформят когато има силна литература, силна живопис, хора със сериозни и задълбочени умове, които пишат върху същността на света и в частност на краткия човешки живот.
Ще обясня какво точно имам предвид. Според мен просто трябва да сме малко по-честни пред себе си и пред другите, когато правим творчество. И винаги да се запитваме дали точно такова нещо е излязло на бял свят. Иска ми се малко по-малко нагаждачеството, приятелството и личните симпатии да влияят върху оценката ни за онова което четем, гледаме като филм, като картина, слушаме като музика и т.н.