автор: Bonnka

Ако стане тъмнина ще оценим слънцето отново, но ще е вече късно!

- Какво правиш когато не можеш да заспиш?
- Стоя буден. Държи ме зает.
- Тъжен си. Ще ти помогна. Искаш ли?
- Не ми помагай, заради теб мога да забравя, а някои неща не трябва да бъдат забравени независимо, колко са болезнени.

- Ще спреш да тъгуваш, ако разделиш с мен мъката си.
- Остави ми я защото си е само моя и искам да я изживея. Моята мъка е картина в съзнанието ми не можеш да избягаш напред, нито да я оставиш назад, защото за да направиш това трябва да си готов да я изоставиш. Но за да продължиш напред трябва да минеш през нея. Ако има начин, чрез който да минаваме през болките без да ни нараняват – кои ще сме? Нима ще сме ние?
- Не – няма да сме ние – тогава ще сме сами.
- Ние винаги сме сами. Самотата е състояние на духа и никой не може да изпълни пространството й!
- Знаеш ли в какво вярвам, че човек трябва в живота си да изживее една голяма любов и една голяма война.
- Да ако може да ги различи. Понякога човек бърка любовта с война – тогава ослепява от мълчание и оглушава от сълзи. Но за да ги различиш трябва поне малко да виждаш в бъдещето.
- Вярваш ли в това? Защото има нещо странно в бъдещето – всеки път когато го видиш то се променя..... защото си го видял. Животът трябва да е изненада в противен случай се губи смисъла му.
- Поради някаква причина те видях в съня си, видях те в бъдещето си много по-надалеч отколкото съм си и помислял някога че ще видя.
- И коя бях аз?
- Ти беше моя. Видях събуждането ти сутрин – първо се усмихваш и тогава отваряш очите си, а когато ги отвориш се усмихваш още повече. След това отместваш палав кичур от косата си който се търкаля закачливо, хоризонтално върху челото ти – от единия край до другия. Поглеждаш ме и аз се вливам в тъмните ти очи които стават сини като моите и ние ставаме река. Това че те имам до себе си е най-великото усещане в живота ми до сега. Мога само да те гледам и минутите се превръщат в часове а аз не мога да отместя очите си от теб за да не те загубя. Мога да целувам извивките ти – докато науча всяка твоя бемка, всеки белег, толкова добре, по-добре от моите. Мога да ти прощавам за всяка твоя грешка – само остани моя. Само моя.
Искам да минавам през сезоните с теб, искам да сме в зимна приказка, или върху златен пясък – искам да събирам мидите които изхвърля морето и да ти направя огърлица – и всяка мида ще е мое заклинание. Искам да покривам косите ти с есенни листа – искам да се целуваме в дъжда. Искам да откъсна първия цвят на пролетта и да погаля с него лицето ти.
Но...... . Ти си само мой сън, и никога не би била действителност. Ти си само моя мъка – която ще изживея сам. Остави ми я.
- Какво правиш, когато не можеш да заспиш?
- Стоя в тъмното.
Мечтая, той да ми говори като теб. Но всичко е мъгла. Стоя в тъмното и дори най-простото действие ми носи болка. Ние сме скитници. Душите ни са прашни блудници, изтощени от пътуване и вечно търсещи...покоя.
Чакам.
Чакам и всяка секунда е минута а всяка минута час, гледам през прозореца и пуша. Луната е обляна в синя светлина, движи се а облаците се търкалят по лицето й – една сълза...
Чакам но е вече късно...остана тъмнина.