автор: anton_fotev

Видението се разпадна на отлитащи в нищото образи и картини - ала вместо Прилива от Бяла Светлина, Вихрен видя тавана на болничната стая. Чу тихичко хъркане и обърна глава, само за да види на съседното легло момиченцето от катастрофата.
Спеше с пъхнат в устата палец, а майка й седеше до нея и брадичката й докосваше гърдите с клюмане, което отдавна е преминало в дълбока просъница. Вихрен тихо се изкашля и жената отвори очи, разсъни се почти мигновенно и зави дъщеря си, а после пристъпи към него и започна да оправя одеалото му. Нейната умора се оказа толкова силна, че не й позволи да осъзнае веднага неговото събуждане:
- Благодаря... - установи, че иска да каже много неща, но устата му е невероятно пресъхнала - вода.... уотъ`р.
- Веднага - отвърна дамата със силен немски акцент и взе приготвена чаша от плота на нощното шкафче. Подпъхна длан под неговия тил и му помогна да отпие, след което изтощено се усмихна:
- Валерия не пожела да се отдели от вас! Лекарите казаха, че сте в кома, но тя през цялото време ви говореше. Казваше че.... - тя изведнъж млъкна дълбоко смутена и това предизвика усмивката му:
- Че ще заместя загиналия й баща, когато му дойде времето? Знам!
- Но как? Вие бяхте в безсъзнание!
- Така е и въпреки това знам какво е казала дъщеря ви! Просто знам!
- Това е.... - щеше да каже, че е странно, но само поклати глава и в този миг Вихрен осъзна колко е красива. В лице приличаше на петодишната си дъщеря, само че беше зряла, разкошна жена, чиято хубост грееше въпреки умората и владеещата я мъка. Той се усмихна:
- Катрин, мисля, че вече нямам нужда от катетъра, който са ми сложили... ще бъдете ли така добра да извикате някоя сестра която... да ми го махне.
- Моля? ... - на нея й трябваше време, за да проумее, че той няма как да знае нейното име, че в цялата ситуация има нещо невъзможно и плашещо странно. Още по-особено се почувства заради острото, почти сладострастно предчувствие, че съдбата й е свързана с тази на непознатия и то по начин, който отива далеч отвъд чувството за благодарност. Последното допълнително я обърка, тъй в момента изпитваше единствено искренна и дълбока скръб по загиналия си съпруг.
- Сестра, хер Катрин, ще ви помоля да извикате сестра.... за катетъра!
- Да, добре, веднага - кимна объркано тя и излезе от стаята, оставяйки го сам, съвсем сам!

Всъщност не напълно, защото на съседното легло лежеше малко, сладко хлапе, свито на кълбо като кравайче. Той го погледна и някаква могъща, светла сила се разлисти в него, прогони болката от десетките шевове по тялото му и го накара да се усмихне щастливо. Макар да предчувстваше, че му предстоят неистови мъки и години на физически страдания, изпитваше абсолютната сигурност, че накрая ще се изправи на крака. И то не защото го иска за себе си, а защото желае да се грижи бащински за невинното, уязвимо момиченце, спящо на съседното легло. Бялата й панделка лежеше на нощното скафче между двамата и - докато я съзерцаваше - той внезапно си даде сметка, че щом е готов да умре за това непознато дете, значи е в реда на нещата, по законите на Вселената, да иска да живее заради него.

В този момент осъзна, че неговите разклонения в потока на Съдбата, които се гърчеха в инвалидния стол, отказваха да спасят детето или убиваха новите любовници на Анна, не разбираха очевидната тайна! Не знаеха, че когато искаш нещо за себе си и то се осъществи, това те убива.

Защото истинските ни желания - онези, които си струва Съдбата да изпълни - са винаги за другите.

Те са безбройни звездопади.....