автор: ole72

Животът крещи в съмнение,
преди да заживее с вяра.
Понякога е просто изречение,
по често-междуметия и плява.

И всеки го живее удивително,
преди да го превърне във остатък
и после гледа скръбно-въпросително
последния си смислен отпечатък.

По думите не се познава вече,
защото пак във копията стене,
със оригиналите е късно вечер,
но сам с душата в тъжната приемна.

И сякаш няма изход, но обратно,
когато си признае, че е губещ
започва да печели неочаквано,
след дългата си, неразумна суша.

Защото губи, без да се надява,
печели само новата надежда,
покълнала синапено от вяра
и тръгва неразумно, тръгва с нея.

Къде го води-пътят се развива
като кълбо-конецът безконечен
до родната му незасята нива:
и тръните умират, сее вечност.