автор: anonimapokrifoff

Мъ кът мъ трясна лювофта
точно тука, пу главата,
чи как съ мятам през нощта
кату риба на зимята!

То врът - насам, и врът - натам,
и гаче не ми стига дъх.
Не мога съ пунасям сам -
що зех, чи съ повредих? Въх!

Отмаляха коленете -
ши кажиш, чи съ от кирпич.
Испутявам съ в ръцете,
скоро бях си готин пич.

Вечик нищу ни мъ радва.
Сутрин ставам кату зомби,
сякаш гонят мъ със брадва
зъ жигулиту ми комби.

Ходих ф село при билкарка,
да ми пумогни тя /дано!/
с някаква си там отварка,
но съ фръцнАла към градО.

Гледам: няа съ упрая.
Туй е болест, не измама.
Вечик спирам дъ съ мая,
ши ухажвам тъс мадама!

Не издържам, тъй дъ знаеш!
Закоту, маце, въмпирясах!
Ти нидей дъ съ мотаеш -
ут мирак направу фтасах!

И щот съм глупаф от любоф,
виднага пущам ти фъндък:
зъ теп нъ всичко съм готов!
/Шъ мъ залюбиш, или кък?/

Ас четината ши обръсна
и ноктити си ши изрежа,
със пърфюмчи ши съ фъсна:
не мъжкарец, китка свежа!

Ши пия само три ракии,
не ще ти искам и салатка.
Щом срещна мойте арабии,
распифката ши бъди кратка.

Ши дигам тъпата сидалка,
ши пущам дажи и водата.
И ши забрая всяка свалка,
че ти за мени си Жината!

Кът искаш, ас ши съм отдолу,
какту лягам пуд колата.
Нека дъ опрем ду голу -
ши опрая там нещата!

Няма слънце, нито лУна -
саму люта тъмна зима.
Ас - нищастната крътуна,
пак ти викъм: Льох! Зими ма!