автор: divech

Както и да стягам форматга на стихотворението,
все нещо излиза отвън,
я някоя ругатня, я някоя нерагламентирана среща.

В мрака – където се ражда искрата,
хиляди хора чакат да им светне пред очите.
Но си живеят така, напосоки,
каквото им грабнеш, другото ще им остане.

И все доволни – българин да се наричам, първа радост е за мене.

От това се бои свободата,
която хлопа като скитник по вратите.
Тя на тепсия ни се поднася – пък ние:
- Моля, моля, никой не ви е канил!

Няма как да кажеш “Добро утро” на такава утрин –
направо си е мръкнало.

И всичко това в стихотворението...
Ще се издуе като корема на Бай Ганьо
и пак ще трябва да търсиш нова форма
на стария бардак.