автор: solaris

Добро утро Любо-в...

Годините се изхлузват от раменете ни като тесни и омалели дрехи. Дори, когато прозата нахлува, успяваш да я разведриш. Все по-голи сме един пред друг и все повече те обичам...
Странно е, всичко преди беше бледо, черно-бяло копие, което се опитвах да оцветя- камъчета, които подреждах едно върху друго и изхвърлях, когато ми дотежат.
Всички ми убиваха, докато те срещнах в себе си и в реалността, в болката, в трудностите да преминем насрещният вятър.

Добро утро, Любо-в,

с теб не се страхувам да обичам, с теб мога да обитавам пространства, да прекосявам разстояния, докато усещам дъха сутрин или вечер как пълзи по врата ми и ме гъделичка. Докато ме държиш в ръцете си или в ума си, можем да плачем и да се смеем заедно, да сме фигурите определящи фона, когато сме на един симфоничен концерт, или когато решим да се разходим по Графа, покрай Монмартър или Женевското езеро с лебедите....
Обичам да живея с теб и да мечтая - достътъчно основание за да съм сигурна за първи път в живота си в избора, който правя и да нямам проблем да го изкреща или запазя в тайна от целият свят.
Съвсем не достатъчно основание за да ние лесно, в този свят, който е пълен с нелюбов и враждебност, пълен с хора със залоени комплекси и тъжни самотници, всички качени на това виенско колело- живота, на което сме и ние... Понякога ми се усмихваш на илюзиите да ги спася, но днес говоря за нас, днес съм мека като светлината на утрото и искам да проникна отвъд тези натрупвания на другите и времето, затова ще притворя очи, докато лъчите влизат през щорите и ще напиша във въздуха :

Добро утро Любо-в,

най-хубави са
ненаписаните ми
стихотворения-
едно
от тях
си
Ти.

Я.