автор: anton_fotev

Озова се отново в операционната, надвесен в безплътната си същност над своята потрошена в катастрофата плът, която хирурзите упорито ръчкаха с инструмените си. Докато наблюдаваше действията на мъжете и жените в бели престилки, реши че няма смисъл да се бори повече, защото при всеки опит, с всяко следващо видение откриваше все по-болезнени и страшни истини за себе си. Понечи да се обърне с лице към Прилива от Светлина и в този миг го спря докосването на нечия нежна длан по рамото му:
- О, Вихрен, и аз нося вина за смъртта ти в последното видение! Прости ми!
- Не, скъпа, няма за какво да те укоря. Ти си.... ти си мечта, което нямам право дори да погледна - той въздъхна тежко - кажи ми сбогом, защото искам да пристъпя в Безкрая. Време е....
- Добре.... - тя се усмихна тъжно и той разбра това, макар да не я виждаше - Нека е така! Нека е време.... но преди да си тръгнеш, ме чуй!
- Не ме оправдавай, Анна! Изглежда дълбоко в сърцето си съм жесток и примитивен човек. Това, което сторих в онзи вариант на живота ни.... това не съм аз.... но изглежда съм! Това е същността ми и тя е чудовищна!
- Укоряваш само себе си! Дори не осъзнаваш, че в онова разклонение на Съдбата съм ти взела всичко, преди да те захвърля, защото ме обсебваш!

Вихрен за момент се сепна, защото долови някакъв смисъл в думите й, но му трябваше време, за да осмисли какво му казва, а с такова не разполагаше. Бялото Сияние вече го обгръщаше и докосваше, а той нямаше нищо против....
- Вихрен! - прошепна тя и молбата, настойчивия зов в тихия й повик се оказаха толкова силни, че той отклони поглед от Светлината на Безпределността и се взря в зеления огън на очите й. В прекрасните й, изумрудени очи, в които гореше чистият пламък на любовта....
- Време е да разбереш защо си тръгнах от живота ти, въпреки че ти ме призова с мощ и копнеж, каквато не са притежавали дори древните магове. Истината е, че ако живея с теб, ще те обсебя, мили, и ще те накарам да се откажеш от своите мечти, от плановете си да станеш лекар, от приятелите, бойните изкуства и книгите си. Ще те взема целия за себе си, и - когато те обсебя целия - ще те разлюбя, защото душата ти е станала празна и искаш аз да запълня тази празнина, тази рана....
- Какво говориш, Анна, що за безумие изричаш? - протегна ръце и погали страните на мокрото й от сълзи лице - не казвай това, не се поставяй под мен. Недей!
- Говоря истината! - устите й се притиснаха една към друга в горчива, горчива чупка и той понечи да ги целуне и да я прегърне утешително, но безплътните му ръце минаха през нея. Изумен се вторачи в тях и видя че са започнали да стават сияйно прозрачни, а тази гледка накара Анна да се разридае:
- Истината, мили - повтори тя - отидох си, защото видях това разклонение на Съдбата. Разбрах, че наистина ще се вкопчиш до безумие в мен, но само защото преди това съм обсебила твоя живот, цялата ти личност. Трябваше да те изоставя, въпреки че ти ме призова с любов, на каквато смъртните не са способни.

......................

Очакваше огън и екстатичност в сърцето на Белотата, но откри единствено хлад и блаженство, безвремие и непобедимо чувство за хармония. Разбра, че е време тялото да умре, аз-ът да се разпадне, а душата, магическата искра да поеме по своя вселенски път. Усмихна се за последен път на любимата жена и се обърна, протягайки ръце към Прилива на Светлината.... Ала точно, когато го стори, видя майката на спасеното от него момиченце да влиза в операционната.
- Малката къде е? - попита инстинктивно, обзет от тревога, че не вижда детето заедно с единствения му жив родител. После осъзна, че жената пристъпва към смачканата му плът и вижда гледка, която не е за очите на онова прекрасно, невинно момиченце с бяла панделка в косите. Главният лекар се опита да я изгони, но после само поклати глава и я загърби, защото в момента се бореше за живота на младежа и нямаше време за глупости.

Вихрен също нямаше време, защото почувства още по-ясно Неистовата Светлина, която идеше като прилив от посоката, в която беше обърната лявата страна на тялото му. Ала присъствието на майката смути ведрото, безметежно смирение на предстоящото и той се обърна към Анна:
- Искам да видя как е хлапето! Баща й е мъртъв, майка й е отишла някъде и тя е сама! Сигурно плаче и няма кой да я утеши!
- Има само един начин, по който можеш да избършеш сълзите й! - пророни тихо Анна и той в първия момент я изгледа недоумяващо... но после прозрението избухна в съзнанието му.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Грохналият старец се изтягаше мързеливо в канапето, а малката армия от внучета и правнучета вдигаше шум до бога и докарваше весела, щастлива усмивка на изпитите му устни. В стаята се носеше глъчката на многолюдното му семейство, потомците на осиновената от него Валерия и тези от собствената му плът се боричкаха под масата, около столовете на възрастните, криеха си дистанционното и прескачаха към кухнята. Там майките и лелите им се преструваха на строги, само и само за да опазят приготвените новогодишни лакомства от алчните им малки пръстчета.... ала всеки набег завършваше с малки, невинни кражби, весели писъци, кикот и шум от топуркащи малки крачета.

Грохналият старец се изтягаше мързеливо, а на килима, направо в кракта му, се беше излегнала красива и млада, зеленоока жена, която можеше да види и чуе само той. Тя обърна нагоре към него своето красиво, вечно младо лице и докосна с изящните си пръсти неговата сбръчкана длан:
- Какво е последното ти желание, мили?
- Отложи смъртта ми до утре сутринта. Не искам да им разваля празника?
- Не искаш ли нещо друго? Мога да удължа живота ти с години! Силата на последните желания е огромна!
- Не, стига ми, че Катрин си отиде преди мен и така й се спестиха страданията да оплаква съпруга си! Стига ми, че имах привилегията да създам мои деца и да се грижа за момиченцето, което преди шест десетилетия спасих от онази катастрофа. Последното ми желание е да съхраня щастието им в този миг! За това нека си отида утре, преди изгрев слънце!
- Добре.... - нежните й ръце легнаха върху неговите - значи най-накрая си разбрал?
- О, да, мисля че най-накрая съм проумял, мила.
Старецът погледна през отворената врата на кухнята към още симпатична, шестедет и пет годишна жена, която по навик беше вързала белите си коси с бяла панделка. Усети, че ще заплаче и запремигва, защото това щеше да разтрои близките му:
- В онзи миг, когато пожелах да се грижа за нея и майка й, осъзнах нещо важно.
- Какво, мили?
- Ще ти кажа утре, сутринта, когато всички спят след новогодишните танци... с последния си дъх, защото ти си първата ми любов.

..................................

Слънцето се накани да изгрее, но първите му лъчи само превърнаха мрака в неясна сивота - и в този момент, сред пълната тишина, нарушавана само от хъркането на обичните му същества, Вихрен разбра, че Старостта го отстъпва на Смъртта. Долови движение с отслабналите си сетива и отвори очи, за да види как Анна присяда върху ръба на леглото му.
- Дойде за последно сбогом?
- Да, за да съм с теб, мили! - тя погали бавно и нежно изпитата му от времето буза, а той се усмихна - горчиво и гордо, както някога. Усмихна се така, защото като всяко нормално човешко същество се страхуваше от края си, но едновременно с това в душата му царуваше невероятно, непобедимо спокойствие. Почувства паметта си ясна, както не е била от години, и това му позволи да подхване снощния разговор:
- Когато обичаш някого и твоите мечти са насочени към неговото щастие, всяка победа поражда нови потребности, всяка крачка отдръпва хоризонта напред. Децата ми растяха и се превръщаха в девойки и юноши, а те в зрели хора, нуждите им растяха и се налагаше отново и отново да мисля, да се боря, да търся пътища за добруването им.
- И това не те ли измори, не те ли изтощи, мили - погали събеседницата му неговите хлътнали, все по-бавно повдигащи се гърди.
- Разбира се че ме изтощи! Но си струваше - той се усмихна и вдиша за последно - Струваше си... защ...ото.... ги... оби...ч...ах...