Тъжно е да политизираме душите си. Особено в ден като този - 19 февруари. Колко от вас днес поне за миг си спомниха за Левски и с какво? С почит и умиление или с недоизказана болка заради многото липси в живота ни - на достатъчно достойнство, например.
Едва преглъщан гняв към онези, които и без това твърде дълго са ползвали земята ни и благата, които носи, се е надигнал в душата ми. Точно днес, когато преди не чак толкова много години са обесили един човек, на когото явно не е стигало да нахрани деца и жена и след това да спи спокойно. Пък каквото ще да става отвън, зад не чак толкова дебелите стени.
Защо пиша това?! Вероятно заради струпаните цветя пред паметника на Апостола в едноименния квартал, близо до едноименния булевард. Цветя, сложени от деца и учители, или пък от случайни минувачи. Тъжно ми стана при вида на тази цветна купчинка. И по-късно, вече в последните часове на този ден реших, че мога да споделя тъгата си някого. По начина, който обичам най-много.
Първото, което си помислих днес, след като отминах паметника, беше, че е малко вулгарно да имаме такова тристранно правителство с толкова много "етнически" турци в него. Вулгарно е, че тъй много от тези хора, голяма част от които не милеят за нищо българско, имат права, каквито ние нямаме. Не казвам, че в България живеят само българи. Опазил ме бог! Напротив. Много гърци например са помогнали за освобождението ни, арменци също. Тези общности и до днес живеят на наша земя, но защо не са така вулгарно вкопчени във властта за нашата, българска земя и за нашите също тъй български благини? И виждаме как всяка година в добруджанското село Карапелит се организират мазни борби. Там българите са като в ничия земя или най-малкото, не в своята. Тъпани, зурли, турска реч ехтят отвсякъде. И няма как да избягаш от ужасното чувство, че си предаден. Нямаш шанс.
Младежи влизат в университетите с квотата на ДПС. Какъв ужас. Ще попитате, какво толкова... Тогава ще ви отговоря с пример. Представете си едно такова същество, влязло по този начин в университет, технически например. Представете си също, че след като е завършило, то реши, че може да бъде журналист. Представете си най-сетне, че след като вече се изживява на това поприще иска още и още, да расте в йерархията. Няма как да не се сетите как ще стори това... И всичко, на фона на отчайваща неграмотност, безобразен стил, но да оставим това, на липса на капчица родно чувство към България. Това същество един ден ще стане пресаташе на министър, ще стане и министър, може би. И вероятно ще поръча няколко букета за паметника на Апостола...