автор: mary_jane

Тих следобед, тихи слънчеви лъчи,
тиха е мъглата, непоносима тишина гори.
Да стана и да тръгна заедно със светлина
Или просто за остана тук?
Защо съм аз – въпроса на гората.
Защо съм аз, а в мен живее някой друг.
Картини във ума си пак рисувам
без шума на четката да чувам
и заспивам в тях,
мълча си....

Защото вика ми душата,
Страда,
Плаче,
Мята се,
Умира,
Търси, а не знае бряг
Поспира...
После хуква пак!


СПРИ!
Нека да подишам малко,
нека да поема залък,
нека да се видя в огледало,
нека да направя крачка жалка.

Спи, спри, спри !Спри, Луда съм...Умирам в лудостта на мрака,
слънцето застанало зад хълма чака,
да се отрека от него и да го намразя
да разбере, че няма смисъл да ме пази.

Но аз заплаквам и с ръце го търся-
Очаквам го!
Обичам го!
И ставам дневна фея, танцувам по тревата боса.

Довечера, когато мръкне, пак ще бъда тайнствен призрак,
Пак ще страдам и и ще мисля.
Пак...разкъсана от злото...
Пак ще страдам за доброто.

Душата ми е няма...
Господарка е на два различни храма.