автор: merkator

Кучето е легнало в краката ми.Макар че дреме, се усеща някакво напрежение в тази топка,сива козина.Не си е у дома.Не му е уютно.Хотелът е четиризвезден,сравнително луксозен и ново обзаведен,но то НЕ СИ Е У ДОМА.То е с мен само заради това,че е края на декември и тук, на морето е пусто и спокойно.Пуснаха го в хотела по изключение.Аз бягам,а то ме следва не по желание или сляпа вярност,просто го качвам в колата и тръгваме.Давам му храна и вода, грижа се за него, един вид,но ако го питаш то едва ли ще е доволно от непрекъснатото местене.
Веднъж разхождах точно това куче в голямият град и ме спря един възрастен човек,поне на осемдесет години.Когато ми разказваше тази история,разиграла се в неговото детство,дядото се натъжи и разплака от умиление при спомена за родния дом.Толкова далеч бе дома му и в километри,но най-вече в години...безвъзвратно отминали и отнесли живота му,сякъш е прашинка в пустиня.

Родния му дом бил някъде около делтата на Дунава.Тогава български земи.Прости,обикновенни хорица живеещи в своите села с каквото Господ дал,но достатъчно мъдри за да им е ясно,че от тях нищо не зависи.Дори тук на земята.
И за пореден път съдбата и българските политици се изгаврили с хорицата от северна Добруджа.В един обикновен ден селяните разбрали,че родните им земи и домове вече не са техни и трябвало да съберат покъщината си, челядта и...по каруците.Каде да се дянат никой не им обяснил,просто на юг.Незнам как се чувства човек който е изгубил почти всичко в един миг,като дървото без корените си...сигурно е страшно!Но българина е разбран поданик и скоро керваните от волски впрягове потеглили към новите граници на родината.
Тази зловеща картина е запомнил и дядото,тогава на около десетина години,до колкото разбрах.Ужаса в детското му сърце,го караше да рони сълзи много,много години след това.
“Татко оправяше натрупаните вързопи,а по-малкия ми брат държеше поводите на огромните животни,уж да не мърдат.Майка ми си изплака очите.Една седмица не се спряха сълзите и.Стопи се и не говореше никому,само току милваше кучето и се усмихваше с обляни бузи.Никога не забравих тази усмивка на болка и безсилие,удавена в отчаяние.
Кучето живееше вече пета година с нас,от когато се роди малкия,де.Пъстро му викахме след като баща ми го довлече на един Великден.И то,завалията, усети злото как се стовари отгоре ни.Обикаляше около майка и не я изпускаше от поглед,сякъш разбра как нещата се променяха завинаги.През нощите,Пъстро,в последно време излизаше на могилата,пред къщата и срещаше изгрева от изток,не мигнал и нервен...прибираше се и следваше мама по петите.
Дойде и денят в който семейството ни трябваше да потегли.Повечето хора от наше село бяха заминали,ние бяхме едни от последните.Видях как за няколко дни живота напусна къщите и нивите.Тишината тежеше във въздуха,дори птиците смълчано дремеха по клоните,сякаш бяха свикнали и те с нас.Този ден майка спря да плаче и повече не я видях да рони сълзи никога.След три месеца почина в покрайнините на Варна.
Всичко бе готово,натовареното бе вързано здраво от татко и големия ми брат.Пуснахме животните от кошарите,а те се разбягаха наоколо незнаейки какво да правят с подарената им свобода.Ако не ги изядеха чакалите или вълците,може би щяха да ги приберат власите и румънците идващи след нас.
Пъстро се завъртя около каруцата и застана до портата ,дишайки тежко.Очите му бяха кървясали и гледаха уморено.Баща ми взе кожената юзда,уви я около китката два пъти и дръпна рязко воловете.Каруцата заскърца и ни понесе бавно по калния,вече поутъпкан път.Аз седях отзад и гледах как домът ни се отдалечаваше ...погребал завинаги детството ми и най-щастливите дни от живота ми въобще.
Кучето тръгна на около два,три разкрача след колата.Минахме две къщи,когато то спря,обърна се и погледна към зеещите врати на двора ни.Тичешком,като лудо се втурна обратно и се шмугна вътре.Аз почнах да го викам.Другите вървяха и не се обръщаха,мълчаливо влачеха крака из калта.Пъстро го нямаше и аз се разплаках,но продължих да го викам.Изкочи през портата и след минута догони каруцата.Спря и седна с изплезен език в посока на каруцата,но сякаш не ни виждаше.Тогава разбрах,че Пъстро бе направил своя избор.Стигнахме краят на селото,а кучето седеше там само и гледаше в нищото,неразбиращо и разкъсвано от обичта си към нас и домът.Знаеше,че никога няма да се върнем,но остана там кадето отрасна и живя със семейството ни.Накрая видях как то стана,обърна се и се запъти с вдигната глава,като препика оградата,преди да се прибере в двора.”
-Никога няма да забравя този горд пес!-дядото погали кучето ми и продължи разходката си.
Да маркираш територия завинаги твоя,да изоставиш най-близките,а да останеш верен на една илюзия водеща към гибел!Незнам,но аз не съм куче и моята топка сива козина ще трябва да свикне с това...май!

П.П. Кратко и ясно-Добре,че не ми се е налагало до сега, да правя този избор....




18.03.2007