автор: NeMePoznavash

Живот…За някои просто дума от речника, за мен – страх от неизвестното. Доста често си задавам въпроса “Какво е живота?”, като от това понятие изключвам мислите за моя собствен. Кой може да ми даде правилния отговор?
Стигнах до етапа в който превес вземат равносметките и желанието да намеря смисъла. Слушах много, може би за пръв път в живота си. Интересувах се още повече просто за да поема в някаква посока. Нали само така мога да разбера дали е правилната...? До сега я сменях доста пъти, лутах се, светих си с фенерче без да зная на къде водят тъмните коридори на този мой живот. Старах се! За много неща прогледнах, защото стоиш ли в тъмното изведнъж започваш да виждаш много, често даже повече от това което искаш. Осъзнах, обаче, че и там не принадлежа , на всичкото отгоре ми беше и студено... Мразя да ми е студено! Особено щом няма кой да стопли изстиналото ми тяло докато спя. Понякога просто исках да не заспивам, защото в съня си виждах живота който търся и с ужас се събуждах изхвърлен от този свят... Палех свещи пак за светлина, но и те не помагаха. Колкото и на брой да бъдат виждах само неясни, размазани образи на хора които идваха и си отиваха. Всеки от тях взе нещо от мен... на някои го дадох доброволно,без да знаят всъщност колко много взимам. Без дори да разберат! И пак сам!И ме е страх, но не толкова, че да не го призная, та нали казват, че не е важно да си безстрашен, а да знаеш от какво те е страх?! Нали?! Така поне можеш да се бориш...
И борбата започна! Една бомба със закъснител, която носих в себе си и единственото което ми трябваше беше повод, защото причини имах доста! Това ме направи още по–сам, но поне ме съхрани. Опитах мястото си да намеря, но света в който бях да МИСЛИШ бе безумно. Да чувстваш – повече от смехотворно! А аз не исках да ми се смеят! И сега не искам! Затова си сложих маската на странник и лицето си покрих с качулка... Потъвах все по – дълбоко в тъмните си очила! Доста мостове изгорих, за да не ме видят. Накрая намерих своя авариен изход и започнах отначало. Осветих живота си, за да виждам всички, вече знаех къде отивам, а всъщност се качвах все по – нависоко, на високо за да видя АЗ къде се намирам. Е, видях се, но какво от това след като останах още по-сам… Намерих се и още се мъча да живея с този в който се бях превърнал. Толкова се старах, обсебен от себе си, че не видях как всъщност се губя, а тези които истински измъчих бяха тези до мен – невидимите. Очаквах го, но не исках да го повярвам. Изгубих и тях, но не исках да го приема, защото всеки един е част от мен. Какво съм аз сега тогава? Събирах парченцата си разпилени, но за някои така и не успях. Вече бях закъснял... толкова рано, а нямах втори шанс. Загубих ги завинаги, а се радвах на измислено щастие... Сам себе си лъгах... Сигурен съм, че сега ме виждат. Знам, че даже и ми се усмихват. Усмихвам се и аз, макар и със стиснати зъби, защото слязох отново при хората, пак да търся своя път. Лекувах рани, които сам си причиних! Не ми беше лесно и сега не ми е, и лошото е, че не мисля, че някога ще бъде. На моменти губя смисъла, но щом намеря някой вече го сграбчвам и му казвам, че всъщност ми пука. Вече спрях да искам, само давам, с надеждата да го приемат. Животът продължава и жесток, и хубав, такъв какъвто аз си го направя...
Никой няма да чете това сгушен в леглото,както аз на нощна лампа. Няма да го прочете и до някой влюбен. Но какво от това? Това е просто история някаква, събрана на лист, дори не е на хартия, защото нищо вече не е такова каквото беше. Искам само да кажа с неясен край, че всичко има причина, че съмнението доста често показва само пречките и от време на време само вярата в себе си ни показва правилния път. И за да съм сигурен че няма пак да съжалявам искам да ти кажа, без значение повод, как и кога, че Ти си важен! И че си заслужаваш! Отвори очи,както аз отварям моитe... Всичко хубаво тепърва ни очаква!