автор: Nadie

Макар и още млад, Джони беше врял интензивно в чорбата на живота. На дванайсет го връхлетяха две бедствия едновременно- пубертета и демокрацията. От едното получи пъпки, от другото - свобода – възрастните се пръснаха по площадите да митингуват и оставиха децата сами на себе си.
Нямаше брат или сестра, но имаше Пепи. Сигурен беше, че го помни още от родилния дом – много шумен и вечно гладен. Израснаха в една махала, седяха на един чин, ядяха от една паница. Викаха им сиамските близнаци. На Пепи така му и остана прякор - Сиамеца. Джони беше умен, романтичен и завеян, Сиамеца – практичен и безскрупулен. Докато Джони мечтаеше да отглежда цветя - представяше си лехи гъсто засадени рози, и, незнайно защо, да ги жъне с комбайн, Сиамецът ловеше махленските котки, закачаше ги на кука в мазето и ги дереше живи. Кефеше го как пищят.

Демокрацията овърша магазините, въведе купонна система и настана глад. От провинцията към столицата потекоха колети с консерви, а двете момчета изтекоха към провинцията. Всъщност идеята за мотел Ихтиман беше на Сиамеца – вуйчо му ходеше там редовно и с просто око се виждаше, че живее охолно. Цигари, алкохол, шоколад – в тия мизерни времена и киселици да изкараш за продан, хората се избиваха. Като видя, че на Магура за един ден изкарва пари колкото месечната заплата на майка си и баща си сумарно, Джони заряза аграрната си идея за цветята с комбайна и се посвети на бизнеса. Английската я завърши като частен ученик в междучасията на живота. Веднага щом стана на осемнайсет, с език в главата и международен паспорт в джоба, реши да превземе света. „Не е за мене емиграцията, бате”, му каза тогава Сиамецът. „Сексът е тука, тука са мангизите. Ти ходи – който успее повече, ще дръпне другия.” Резнаха китки, омешаха кръв, изпиха бутилка уиски и Джони отлетя. Ми малко чинии в Щатите, взе диплома така, между другото, а после един приятел му се обади и го извика в Аржентина – парите се търкаляли буквално на улицата.

Че се търкаляха, търкаляха се, но усилието да ги вдигнеш се оказа доста болезнено. Настаниха го в барио Палермо - най-зеления квартал на Буенос Айрес с ниски къщи, павирани улици с галерии, шикозни ресторантчета и артистична атмосфера. В съседното Палацио Еразуриз бил чел стихове Лорка, бил свирил Рубинщайн и била танцувала Ана Павлова. На кого му пука! В квартирата живееха двайсетина души, все студенти и младоци, пътуваха непрекъснато и рядко се засичаха накуп, но вино и хубав джойнт имаше непрекъснато. Суетен и лекомислен, ама хубавец беше Джони, всички жени му се редяха на опашка. Само Роса не се нареди - стоеше отстрани и му гледаше сеира. Тя просто знаеше, че е част от душата й, беше го разбрала още преди да я погледне. Една вечер се вмъкна при него, уви го с аромат на захаросани ябълки и карамелизирани фъстъци, заплете го в черните си коси, ковна му в китките по едно въгленово око и го качи на седмото небе. Когато дойде в съзнание, Джони не усещаше ни крака, ни ръце, а на лицето му се беше разляла олигофренска усмивка. Цяла нощ му шушна приказки на кастелано, странния испански на портеньосите – за родното й градче, за малката им къща и градината с бугенвили и жасмин, за милонгите, на които братята й свиреха на китара и бандонеон, а сестрите й танцувха танго, за немотията и мизерията, за магиите, които умееше да прави. Нито магиите, нито покровителката й, Санта Роса де Лима, можаха да я спасят. На следващия ден умря в ръцете му, а него го прибраха в затвора. Торбичката в стомаха й се беше пробила и наркотиците се разтвориха преди митничарите на летището да успеят да викнат лекар.

Да е лежал, да е лежал, колко да е лежал – месец-два, когато го измъкнаха за врата, теглиха му един шут в задника и го изритаха право в ръцете на ухиления Сиамец. Клетвата си е клетва – на Сиамеца вуйчо му беше станал митничар и му беше открехнал вратичка към рога на изобилието – контрабанда от Китай и Дубай. Година по-късно Джони спеше малко, пиеше много и работеше робски – имаше да изплаща свободата си. С лихви. Часовник на лявата, часовник на дясната, по един джиесем във всяка ръка и пистолет в гащите. Всяка нощ танцуваше страстно аржентинско танго с Роса и се събуждаше, полудял от вина и желание, до поредната руса нимфетка с малки цици и тъпо лице. Бизнесът се разрастваше, нямаше хора, на които да се довериш. Нямаше и такива, на които да не се доверяваш – всичко живо с малко акъл в главата се беше изнесло по чужбина. Сиамецът се беше ъпгрейднал - дереше хора вместо котки. Въртеше парите на вуйчо си, въртеше и своите. Деспотичен и алчен, това да надуши сделка, да направи удар – нямаше равен. Обаче хич не го биваше в „менажмента”, както казваше той. Служителите му губеха ума и дума като се появеше на бяло ауди, с пура в уста и въображаем бич в ръка. Бичът плющеше, той крещеше, вечно недоволен, стискаше се за пари и дълбоко вярваше, че всички го лъжат и го крадат. Организацията я градеше Джони, изкарваше я на светло, беше мозък, дясна ръка и два крака на бизнеса. Но не и топки – Сиамецът беше топките. Той можеше да застреля хладнокръвно всеки, който се опита да му рови в паницата. Няма значение за зората на човечеството ли говорим, или за 21 век – в играта успяваше да се задържи този, който беше по-бърз с оръжието.

Три години се трепа Джони и една сутрин осъмна с прозрение: “Напускам те, бате. Все сме си уредили сметките за това време.” “Къде си тръгнал и ти, бе! Немаш ни дупе, ни гръб да се оправиш сам!” – Сиамецът беше бесен, но нямаше какво да направи. Познаваше брат си – науми ли си нещо, нямаше земна сила, която да го спре.

Захвана се Джони търговия да върти, пак с аржентинския си приятел. Отначало всичко вървеше добре, докато платиха една голяма сума авансово, а стоката така и не дойде. Човекът, дето им беше дал парите, ги почака-почака, па преди да ги сгащи да ги трепе, звънна на Сиамеца, който веднага дотича с кеша.

Сиамецът беше пропуснал „Мачбокс” като малък – техните нямаха пари за скъпи играчки. Сега колекционираше истински коли и всичко друго що се движи – от моторна шейна до манекенка. „Стига си се надувал”, съветваше го Джони. „Не виждаш ли какви времена са. Дърпай си конците, ама стой в сянка.” „Ти, бате, мене нема да ме учиш как да живея. Два пъти кожата ти спасявам! Никога не го забравяй! Ръцете трябва да ми целуваш, кво ръцете, направо гъза всеки ден трябва да ми целуваш.” А вътрешно беше адски доволен. Откак Джони се беше махнал, беше настъпил хаос - персонала се разбунтува, бизнесът се закучи и продажбите рухнаха. Джони беше талисман - с лекота се харесваше на хората, бързо се учеше и мислеше оригинално. Сиамецът страшно му завиждаше за това. И използваше всеки момент да му изстиска главата в шейкъра на пренебрежението, да му изпие соса и да му натрие грешките в носа. Не можеше без него и беше готов на всичко да го задържи. Минаха още три години. Със сенки под очите, изнервен и без самочувствие, Джони пак си застяга багажа. Още не беше говорил с брат си, но беше сигурен, че Сиамеца усеща, копелето гадно!

Най-трудно Джони понасяше бизнес-вечерите. Обикновено деловата част приключваше за десетина минути. После започваха черпене и перчене, курви и кока, късане на салфетки и кючек по масите. На другия ден Сиамецът обикновено къртеше до следобед, а Джони, спал-недоспал и махмурлия, трябваше да е на фронта от ранни зори. Точно тази вечер, обаче, успя да се отскубне, защото майка му имаше рожден ден. „Тичай, айде! Да не забравиш цветя да земеш! На ти Бентлито!”, хвърли великодушно ключовете Сиамецът, който обикновено предпочиташе придворния шут му е до гъза във всеки момент.

Джони кликна с дистанционното и тъкмо да протегне ръка да отвори вратата, когато го ослепи ярка светлина. Малко след това се стовари болката. Охраната и пищова в гащите се оказаха безполезни – почувства, че умира и хукна в жизнерадостен тръс през тунела към светлината на оня свят.