автор: Mielikki

Нима остана ти последен, припознал
във ада рай и син простор във болката,
с зелена шир във зениците оживяла,
където слънцето топи стоманата във погледа...

Така ли е? Или в забравен сън склони
да размениш героите със духове безплътни,
гореща пепел за красиви дни
и безизходна мараня за вятъра попътен?

Промяна или ледна безнадеждност
жадуваше като водач във клетката?
Нима продаде бунта на надеждата
за миг последен на изгодна равносметка?

Как искам ти да беше тук сега,
Да се загубваме в обреченото „не”,
да бродим все по същата земя
в деня на жътвата на стари страхове.