автор: merlin007

Ако някой не знае, то мога да му открия, че врачанинът много обича лозата. Враца е стар лозарски район и всичко свързано с виното и плода от който се добива се цени високо, да не кажа, че е издигнато в култ. Това не означава, че врачанинът е върл пияница. Не е! Кой каквото ще да си говори, не е!
А Зарезан? Това е нещо повече от национален празник за него. И понеже рядко ще се срещне врачанин без лозе, то на тоя ден по автобусните и тролейбусните спирки за лозята става, меко казано, шарена и писана навалица. В раницата на всеки ще се открие бутилка домашно винце, подходящо врачанско мезе и задължително аспирин. За какво е пък той ли?... За случаите на алкохолно предозиране. Ако не го държат краката, то зарязалият се катурва на старото легло с раздърпания дюшек и така прекарва нощта. А на сутринта, жестокият главобол се усмирява тъкмо с тоя изпитан лек. Иначе зарязалият не би могъл да се прибере нормално у дома и не би издържал и на женската кавга.
Когато Енчо, тарторът на туристическата ни тайфа, ме покани за Зарезан на неговото лозе и през ум не ми мина да кажа “НЕ!”. Бих го обидил смъртно и бих развалил така ревностно поддържаната от него туристическа организация. То с ходенето по баирите бях спрял още преди десетина години, когато Емо го удари инфаркта, но бях в течение на всички туристически мероприятия на тайфата. Бях на хранителна диета. Самото споменаване на тая дума обаче изригна вулкан от присмех. Нямах си работа та го казах.
- Абе ти не знаеш ли, че всички болести се лекуват с хубаво вино и с хубава песен. И мадамите ще бъдат там. В комплект! Ти си по тая част. Как можеш да опуснеш момента?
- Пиши ме в навалицата. – рекох и започнах да пресмятам на ум колко левчета ми остават до аванс. Нали като се ходи на Зарезан трябва да се носи нещо. Няма да идеш, да се разположиш и да ядеш и пиеш на чужда сметка я! Това го прави единствено и само габровецът. Ние врачаните, в това отношение, сме на ниво.
Кратно и емоционално Енчо ми разясни дневния ред и условията за празника, а след това изчезна по някакви свои работи. С какво заредих раницата не е тайна. Качеството обаче отстъпваше на количеството. Какво пък! Няма да купувам вино по три лева бутилката, де! Моите предци си бяха продали лозята и аз, когато стане въпрос за вино, винаги му намирах чалъма в складовата база. Там винцето се купуваше почти без пари, но дали беше истинско винце, можеше да се поспори. Както и да е. Допълних раницата с някаква евтина наденица, популярна по нашия край с името “кучешка радост”, турнах задължителните 3-4 глави кромид лук, един два буркана туршия и това бе всичко. За хляба няма да говоря. Той беше напълно диетичен и напълно без пари, защото бе приготвен от трици. Който не му харесва да не го яде. Аз си го ям с удоволствие.
Който казва, че Зарезан може да мине само с положителни емоции, не е прав. На сутринта, в уречения час за среща, моя милост висна на тролейбусната спирка. Трябваше да се съберем 15 души и да направим задължителния пеш поход до Енчовото лозе. Кой турист ходи с тролей на лозе? Трябва да е слабоумен или хептен закъсал със здравето.
Ето ме там. Вися си аз, подпирам пръта на металната табела с раницата и си псувам наум. Псувам си тихичко защото от Енчовата организация няма и помен. Няма го и самия Енчо, пък за компанията да не говорим. С една дума вися си напълно сам на напълно пуста спирка. Около мен е пустош. Само от време на време по магистралата префучават някакви стари, едва дишащи Лади и Москвичи. Всичките тези допотопни возила са се устремили по посока към лозята. Чат- пат някое от тях ще спре, от прозореца ще се подаде ухилена глава и ще ти предложи да те закара на лозе срещу цената на билета. Кой ли ще се мине да те вози сега, в ерата на демокрацията, без пари. Хората си спират, питат а аз срамувам, опитвам се да лъжа, че не пътувам за лозе, но раницата на гърба ме издава. Старата колица отминава. Моя милост е отново сам, в компания от добре подбрани благословии и лошо настроение.
Някъде по-долу от спирката, един образ с раница снове насам-натам и също псува. Не го познавам, поне засега, защото по-късно ще науча, че това е Пачо-финансовия ревизор, един от новите членове на туристическата тайфа. Ами като не ходя вече по баирите от къде ще познавам Пачо. И той естествено не ме познава. Това не пречи да си псуваме, всеки с чувството, че е изигран.
Е-е-е... най после иде и Енчо! Нарамил е тежката синя, оръфана раница, купена втора ръка и минала почти всички маршрути по Рила и Пирин. В ръката му виси още по-тежка чанта. С какво ли е пълна? Засега е тайна. Но ще разбера. На Зарезан нищо не остава скрито. Хили се. Мамка му! Тоя човек май е станал съвсем безотговорен. Псуващият индивид се приближава към нас.
- Абе, мамка му стара, каква беше тая организация. Гледай! Виж часовника! Каза в девет, а сега е десет!
- Споко! Организацията е пълна. Тихо всеки момент ще се яви с талпата. Тайфата пък е заформила два лъча. Като ги завърши ще кацне на лозе.
Трябва да поясня, че “лъч” на туристически език означава допълнително ходене след като се достигне някоя хижа или заслон. На ходещите явно им е малко ходенето та си го докосурят с допълнително ходене я до близък връх, я до интересна местност. Вървят, вървят докато капнат, а след това силната ракия и мезе ги хвърля в безпаметен изнурителен сън на хижарските нари.
- Талпа?
- Не знаеш ли какво е талпа? Дъска бе, която не е рендосана. На лозе имам само пет стола, а всички ще бъдем около петнайсет. Къде ще седнем? Талпата ще я докара Тихо, а ние ще я влачим три километра до лозе.
- И това ли влиза в организацията?
- Напълно! – Енчо е прецизен строителен инженер и е изчислил колко задника от двата пола ще се съберат на дъската. Бях сигурен, че дължината и е точно такава каквато трябва да бъде.
- Ето я! Талпата идва!
Някаква добре оклепана с кал Уаз-ка спира до нас. Вратата се отваря и дребничкия Тихо ни махва с ръка да се качваме.
- Няма да ходим пеш. Всичко е уредено. – Тази забележка явно се отнася до мен, човекът намразил от десетина години пешото ходене.
Набутваме набързо раниците си в товарния отсек. Набутваме и себе си там, сред камарата от железария и отпадъци. Някаква дебела дъска, увита с полиетилен, е препречила колата по дължина. Славният в миналото, полеви съветски автомобил взе рязко старт и ние се претъркулихме в единия му край. Има си някакъв дефект тоя стар автомобил, защото тръгването му не можеше да стане плавно. Същото се отнасяше и за спирането, в което неколкократно можахме да се уверим.
Слязохме ошашавени на спирката.
- До тук вози-и-м! - обяви Тихо. Нарами талпата и я повлече по калната пътека. Трима от дружината се втурнахме да му помогнем. Знаехме, че има стара дископатия и не можехме да рискуваме болестта му да се прояви тъкмо на Зарезан. Аз вървех зад Пачо. Пачо продължаваше да псува. Всичко на тоя човек му идваше на кавга. Такъв си е бил, когато е трезвен. Като пийнел ставал тих като агънце. И в това можах по-късно да се уверя.
Утрото бе прекрасно. Първият ден на февруари ни зарадва с весело и гальовно слънце. Въздухът бе студен, но чист и ведър. Вървяхме из врачанските лозя. Отвсякъде кукуригаха петли и лаеха кучета. Някъде далеч се чуваше весело пеене на нестройни мъжки гласове. Вероятно ракията вече бе разлята и празникът бе започнал.
Настроението ни бе приповдигнато. Всичко си вървеше по Енчовия план. Някакво дребно кученце ни залая край една ограда. То се спускна стръвно, квичеше истерично и с невероятно упорство се мъчеше да захапе някой и друг крачол на минаващите.
- Да му ударя ли една талпа? – попита Пачо.
- Няма да го уцелиш! – гарантира Тихо.
- Остави го, нека си квичи. Миндилите са най-зли. И при хората е така, комплекс за малоценност, какво да се прави.
Ето и къщата на Енчовото лозе. Беше почти нова, запазена едноетажна постройка. В единият край покривът бе започнал да се руши. Енчо извади отвътре малко манарче и двамата с Пачо се захванха да секат няколко прекършени от големия сняг клони. Те бяха мокри и, нямаха шанс да се разгорят. Упорството на подпалвачите обаче бе пословично. След няколко минути манарчето бе сменено с трион. Един режеше, двама държаха а трима ги гледаха.
Като видях, че мястото за гледачи е попълнено, реших да отскоча до близкия геран за вода. Все пак трябваше да има с какво човек да си измие ръцете. Около герана бе пълно с измръзнали шипки. Тубата с вода бе напълнена. Двата джоба на шубата ми също бяха пълни с шипкови плодове. Те са меки, ярко червени и се мажеха като мармалад. Как забравих да си взема от дома полиетиленов плик! Оказа се, че в къщето на Енчо имало и пликове. Човекът ми влезе в положението, даде ми плик, но джобовете ми вече лепнеха от размазаните шипки.
- Идат! Ида-а-ат! – провикна се Пачо. Той току що беше наредил няколко свински пържоли на две малки телени скари. Огънят пушеше, нямаше жар и месото за миг доби интересния вид на тъмен, полусуров английски бифтек.
По калния лозарски път се зададе нестройната редица на останалите туристи. Бяха около десетина души. Повечето не ги познавах. Когато наближиха с изненада различих Тео. Преди около двайсетина години бях негов началник в малко заводче. Сега Тео бе възмъжал, наедрял. Хубава тъмносиня раница се полюшваше на гърба му. Дали си беше същия дървен философ както по-рано. Е, след малко щях да разбера!
- Здрасти старши! – поздрави ме Тео. Загледа ме ехидно и присмехулно както някога. – Защо не те виждам по балканите?
- Ами появи ми се кокоши трън на лявото ходило. – уточних мъдро. – А ти ожени ли се или още лъскаш бастуна?
- Хей, мамка му стара, защо ме излагаш пред толкова много хора. Не си остави навика да се бъзикаш с подчинените.
- Добре ли чух? Подчинени? Отдавна не съм ти началник. Сега е пълна свобода и демокрация. Се-Де-Се!!! Давай да скачаме! Ако трябва, Енчо ще намери някое жълто паве за да бъде скачането по автентично.
- Хей, бъзикач! Не може човек да те наддума...
- Е-е-е-хо-о-о! – Провикна се Пачо. Той беше вече опекъл първите късове месо. Беше глътнал две-три чашки ракия и с тоя емоционален възглас обяви започването на празника.
- Масата мигом беше отрупана с всевъзможни ястия и салати. Няколко бутилки червено вино започнаха обичайната си обиколка между празнуващите се.
- Чакайте бе! Чакайте! – провикна се Енчо. - Ама вие не сте никакви лозари. Започнахте лапането и пиенето без важния ритуал. Трябва да зарежем лозето...
- Вярно, бе. – подкрепих инициативата. – Ами ако тая година нищо не се роди? Енчо, давай ножицата!
Бях най-възрастния индивид в компанията и на мен се падна честта да зарязвам. Втурнахме се към една нещастна лозица, наобиколихме я, и аз протегнах ръка с ножицата. Нали най-възрастният трябва да реже? Така си е било от край време.
- Хей Тихо, къде е Джи-Ес- Ема, бе пич? Щракай по една снимка за спомен.
Скупчихме се около лозицата, озъбихме усмивките в позата “зеле”, моя милост протегна ножицата и ... хоп! Щрак! Готово!
- Я да видим какво стана? – провикна се Пачо. Ама защо си застанал срещу слънцето, бе майсторе. Та ти си снимал слънцето а не навалицата. Е-ха-а-а! Не те бива за фотограф.
Един изпуснат върховен момент никога не е същия, дори когато нарочно се повтори. Бутилките с червено вино продължиха прекъснатата си обиколка дотогава, докато наистина стана много весело. Това го отчетох по погледа на околните и най-вече по моя. С хранителната ми диета беше свършено. На Зарезан и диета...! Това никога не е било! Като ще е Зарезан, нека да е истински Зарезан, а не нещо като... знам ли какво?
Имаше една дребно петгодишно момиченце, Мая се казваше. Бяха му сипали да пийне малко вино. Пийна детето пък като започна едно хилене, едно кикотене та чак се стигна до песента “Зайченцето бяло...”. Ние, по- възрастните, понеже тая песен бяхме отдавна забравили, минахме на познатия репертоар, “Градил Илия килия” и “Белите манастири”. Не винаги човек помни текста на любимите си песни, особено след три ракии и четири вина. В такива случаи идва на помощ песнопойката. Една от дамите-туристки никъде не мърдаше без своята песнопойка. И сега, тая малка раздърпана книжка, минаваше от ръка на ръка според това на кой му идваше порива за песен и на кой му убягваше желания текст.
Мръвките от масата до жаравата и обратно вървяха като на конвейр. От къде се взе толкова месо, не можах да си обясня. Сякаш туристите бяха заклали цяло прасе и късовете от него бяха разпределили по раниците си. Главният пекар, Пачо блестеше с цялата си хубост и настроение. Пиеше, пееше и печеше.
- Абе това месо нещо е станало на въглен. – отбеляза Еми. – Па-а-чо! Съсредоточи се бе човек! Изгори мръвката!
- Е-мен-це, да не съм на финансова реви-зи-я, ма ду-ши-це! Да се съсредо-то-чавам! Ъц! – хлъцна той. – Ейе-хо-о-о! Кето-о-о! Дай пищо-ве-те, ма! Дай ми ги да пуц-на, само веднъж, ма!
Нещо гръмна във въздуха. Всички се огледаха. Търсеха вероятния пищов, с който Пачо се канеше да гърми. Оказа се бомбичка-пиратка. Енчо, като стабилен организатор, не беше забравил и тоя атрибут.
- Дръжте го, че падна във огъня, бе хора! – възгласът беше на Тихо.
Пачо наистина се беше катурил напред. Беше забил нос в разгарящите се съчки и якето му, лизнато от пламъка, бе започнало да пуши. Двама го хванаха по мишници и го завлякоха в къщето. Положиха го на изтърбушения диван и го завиха с едно старо, кърпено одеяло. Имаше точно два часа време регламентирано за да изтрезнее. По график, тръгването трябваше да стане по светло.
Беше един прекрасен слънчев ден. Бели пухкави облаци се носеха по небето. Над черните клони на дърветата се стрелкаха ята от дребни косове. Те цвърчаха радостно, литваха нагоре, а после се втурваха устремно към далечните хълмове над Шаровитица. Някъде далече изцвили кон. Изплющя камшик, зазвуча откъслечно мелодия от транзистор. Бели стълбове от дим се извиваха далеч зад липовата гора. Лозарите бяха запалили огньове и вероятно също празнуваха.
Туристическата компания бе вече минала към музикалната част. Нестроен хор от гласове подемаше песен след песен, според това какво им предлагаше съдържанието на песнопойката и според собствените им музикални спомени.
Пях и аз! Да си призная не бях пял така може би двайсет години. Навремето ми казваха, че пея хубаво. Тъй като от тия хвалби беше минало много време, не смеех да гарантирам, че качеството се е запазило. Ентусиазмът обаче беше като тогава. Пях значи, та чак пресипнах. Пресипнаха и други, обаче на мен най-личеше. Нали бях на диета, а когато се наруши диетата така става.
- Внимание! Малко внимание! – каза Енчо. – Става студено и предлагам да внесем масата вътре в къщето.
Никой не го чу. Туристите се разхождаха из лозето. От време на време се връщаха при отрупаната с мезета и вино маса, удряха по няколко здрави гълтока вино, а след това всеки продължаваше заниманието си. Оказа се, че на никой не му е студено, напротив. Беше ни прекалено горещо, от изпитото вино и изядено месо. Групата от песнопойци се усамоти в единия край на талпата. Хорът от гласове беше станал още по-нестроен, пресипнал и фалшиф. Репертоарът упорито клонеше към македонския фолклор и старата градска песен. В даден момент един от седналите песнопойци понечи да стане. Това наруши равновесието на талпата. Тя се надигна от единия си край и другите пеещи индивиди мигом се озоваха на земята. Песента рязко замлъкна. Двама от пострадалите наместиха отново талпата върху двата стола, седнаха внимателно на нея, доколкото им позволяваше колебливото равновесие и песента “Йовано, Йованке...” продължи с неочаквана сила и ентусиазъм.
Така е на Зарезан. Виното се лее. Душата се отпуска. Нервите се разхлабват и музиката избликва като едно малко и бистро изворче неподражаемо и пречистващо. Малката Мая тичаше из лозето, смееше се, ликуваше. В един момент Еми, майка и, я хвана за ръка, задържа я и възкликна: “Ти си се напишкала, ма мамо! Къде ще ти търся сега сухи дрехи за да те преобуя.” Само това не беше предвидил Енчо в неговата организация на празника, сухи дрешки за детето. Та кой го очакваше?
- Ние си тръгваме, заяви Еми! Трябва да се приберем по светло, а виждате и детето...
Женската част от компанията си събра багажа, махна за сбогом с ръка и оформи така познатата индийска нишка по пътя към автобусната спирка. Слънцето на запад клонеше към залез. Застудя.
- Хайде да тръгваме и ние! – предложи Енчо. - Хей, загасете огъня за да не стане пожар. Още малко и ще мръкне, а трябва да се приберем пеша.
Туристите, ще ви доверя, са много дисциплиниран народ. Ръководителят винаги се слуша, макар и да не е прав. И сега, сякаш по някаква невидима команда, всеки се зае да свърши отредената му част от работата за приключване на празника. Талпата беше внесена в малката кухничка, столовете наместени внимателно един върху друг в килерчето, масите почистени, чашите и чиниите измити.
Нарамили раници, оформихме редицата за поход. Тръгнахме надолу, по калния земен път към далечната, осветена от тирове магистрала. Краката ни жвакаха в рядката кал. Залитахме, спирахме, след това отново продължавахме с онова неподражаемо настроение каквото само един такъв празник може да създаде. Последните лъчи на залязващото слънце блеснаха за последно на запад, зад високата Врачанска планина, и един приятен и прохладен, теменужен мрак се стелна около нас.
Някои извадиха фенерчета, защото пътят вече почти не се виждаше. Колко бързо пада мракът през февруари! Над Химкомбината изгряха ярките звезди на Орион. Градът бавно и постепенно засия в далечината от запалените електрически лампи. Магистралата, като светеща змия се виеше долу под нас.
- Хей, спрете за да изчакаме Пачо! Май още не е изтрезнял...
Спряхме. Зачакахме. Някъде отгоре, в тъмнината, се дочу пресипналия му и несигурен глас.
- “Йо-о-ова-а-а-но-о... Йо-о-ва-а-а-нке-е-е...”