автор: zinka

Ти си крещял: „Не те обичам вече!"
Но „не"-то нейде вятърът отнасял
и аз към тебе тичах устремено,
жадуващи ръце към теб протягах.
Косата ми от бързане развърза се,
Заплете се във вейките на бора,
тревите ми опираха във гърлото,
нозете ми раниха сухи клони.
Душата ми изскачаше нагоре,
по стръмното - до билото да стигна,
в ръцете ти да падна отмаляла,
очите ми сами да ти повторят,
да ти признаят, че без теб не мога.
Когато стигнах, ти не се затича
насреща ми, не ме прегърна лудо.
Повдигна рамене и глухо рече:
"Прости, не те обичам вече..."