автор: chezal

Умът на доктор Мелампус, прояснен от съзнанието кой всъщност е граф М., пропадна в черно увлечение.
Присъствието у мен срещу отсъствието в него! Плът срещу “Руда”. Нищо не се смесва преди да се сблъска. Ех, започва борбата!
Амитаон застана до рамото на Хайви – двама мъже, винаги две единици и никога две половини; разделени, но неразделни. Естественият човек продължи думите на Изкуствения:
- Психологическата страна на “Парадокса Нирвин-Вентила” огласява една страховита истина. Преди хиляда години тази истина би била анатемосана, преди сто – щеше да бъде осмяна. Днес, тази истина, се приема с лекота. Дори с радост. Ще използвам думите на Уважаемия Рис, думи по-известни от Декартовото “Cogito ergo sum”. Дори ще помоля всички вие, заедно с мен, да ги изречете, за да може по-добре и докрай да вникнем в значението им.
Жените, които бяха превзели Космическия Дворец, дори икономите, които се мяркаха наоколо, Мелампус и Хайви, всички – с изключение на “Риса” и Уважаемия с неадекватния котарак в ръце – като в молитва изрекоха:
- “Аз съм, следователно сме двама!”
Амитаон се усмихна благо, лъчезарните му очи обкрилиха множеството, думите му – ясни, топли и отпечатващи се – потекоха във всички сърца.
- “Невидимият закон”, според който съзнанието е съзнание, защото съществува винаги отделно, установява така наречената “Света Двоичност”. Съществуването на две, и никога на едно, се доказва от невъзможността да обединим съзнанието с каквото и да е друго, така че да заличим границата между тия две неща. Или – не съществува такава близост, която да доведе до сливане. Човек е способен да пренебрегне “Светата Двоичност”, да си въобрази монизъм, безконфликтност и блаженства, но това няма да го доближи до истината, напротив, ще го разболее. “Парадоксът Нирвин-Вентила” твърди, че една звезда е достъпна единствено от миналото, че едно изкуство е доловимо само частично, защото това е начинът, животът да го бъде – като Две. И никога като едно. Опитаме ли се да досегнем звездата, тя ще ни изпепели, пожелаем ли да видим-цялото-изкуство, значи се стремим да го консумираме. Парадоксът е – “Аз значи Азове”.
Мелампус, без да се извръща, тихо подхвърли на Хайви:
- Други, подготви “рудената реалност”. Време е!
“Рудената реалност” е визуален приемник, който освен да предоставя картини от “руден” тип, тоест полу-видими изображения, успява в една висока степен да изтика обичайната човешка самоидентификация и да я замени с изобразената.
“Рудената реалност” е чувства, но не моите.
Хайви умело разтегна едно парче “руда” като бързо го разстла до плоскост. Сетне го чукна с пръст в средата и “рудената” плоскост силно се вдлъбна. Формира се паралелно пространство, сгушено в “рудената” вътрешност.
Мелампус разтвори длан и от нея изникна кичур коса, огнено-червена.
- Срещнах я пихтия! – Амитаон се усмихна загадъчно, предусещайки ефекта от следващите си думи – Това са нейните коси, а името й е Хистериана Прекоксиана – жените възкликнаха, душите им сякаш простенаха “най-сетне”. – Отрязани са преди шест месеца и съдържат в себе си историята на една много болна жена. Вижте я.
Мелампус хвърли кичура с коси в “рудената реалност” тъй, все едно беше запалена клечка кибрит. Вътре, в паралелното и мрачно пространство на вдлъбнатата “руда”, лумна огън.
Самота! Всички, които се намираха в този момент в балната зала на Космическия Дворец, включително и стария Рис, почувстваха самота. Единствен граф М. шепнеше нещо на хромия си в умствено отношение котарак.
В “рудената реалност” се появи лице. Трескави очи. Неспокойни, впускащи се нанякъде черти. Подвижни устни, но затворена уста. Трепетна брадичка, хлътнало гърло. Слабо лице на мургава жена, покрито с нервни петна.
Мелампус заразказва:
- Хистериана Прекоксиана, родена през 2072-а. Ключов момент в анамнезата й е едно събитие от есента преди да навърши шестата си година. Било е здрач; това, което се виждало, се виждало смътно, онова, което не се виждало, просто не съществувало. Хистериана била за съчки в покрайнините на гората. Тя твърди, че тъмнината никога не я е плашела. Друго било страшното…
В “рудената реалност” се разкри болнична стая, червената коса на болната жена висеше върху релефния й череп някак накриво. Пръстите й се бяха вкопчили в плата на дългата й рокля и от време на време го придърпваха към себе си. Безуспешно. Кадърът в “рудената реалност” се смъкна. Жената беше приклекнала. Видяха се двете й стъпала, плътно прилепени едно до друго. И притиснали, от пръстите до петите, края на дългата й рокля.
- Имала малко ножче, с два остри края и тънка ръкохватка в средата. С единия край, фин, източен и по-дълъг, срязвала страничните издатинки на съчките, а с другия край, къс, дебел и пирамидален, отчупвала и отделяла тези издатинки. В шепата и под лявата си мишница държала събрания куп съчки, а с дясната ръка боравела с ножа и освобождавала съчките от земята. Тя твърди, че не е чула никакъв шум. Но това не й попречило да разбере…
В “рудената вдлъбнатина” болната жена се сепна. И макар чертите на лицето й да застинаха, нервността в нея премина на по-високо ниво; като че ли съществото на тази жена беше подложено на огромен натиск.
Нейната емоция, напълно синхронична, без никаква разлика и в пълна автентичност, протече през телата на всички присъстващи на тазвечерния бал. Котаракът на граф М. одраска ръката му и за пръв път в живота си не съжали за това.
- Първо видяла запушалката; търкулната, встрани от отъпканата пътека. Голяма, изящна и многоцветна запушалка. Доближила и я докоснала с двуострия си нож. Интересът й бързо отминал. Няколко крачи по нататък, върху самия отъпкан път, Хистериана видяла бутилка. Тя твърди, че бутилката била “рудена”. Но това не и пречи да е убедена, че върху наполовина откъснатия етикет се четяло нещо от преди времената на “Рудата”, а по-точно – “Стипчив ликьор… 2004 година”.
В “рудения свят” една болна жена живееше сред самотата на страховете си и никак не осъзнаваше, че в този момент, те са не само нейни страхове. На деведесет хиляди километра от Земята и няколко месеца по-късно, в балната зала на един Космически Дворец, стотици жени се страхуваха с нейния страх. Ръцете на жената се отделиха от роклята. Тя бавно затвори очи. Устните й промълвиха нещо…
Изведнъж месестата дама се провикна:
- О, Господи! Тя моли Бога да я разкъса. ДА Я ОТДЕЛИ ОТ САМАТА НЕЯ! Защо??
Жаклинара, чийто заповеднически глас никога не е бил тъй умолителен, на свой ред простена:
- Усещам я! Нея съм!! Ах, не искам това!!! – събра ръце на гърдите си и сред неудържим трепет добави. – Тя изпитва страх да не се самоизяде. Страх, който се опитва да я опази от върховната самота, която е надвиснала над нея.
В “рудената реалност” болната жена държеше ръцете си опрени в коленете, но провесени. После бавно започна да се прегръща. Обви се така, сякаш пръстите й посегнаха да се докоснат иззад гърба. Но едва ли успяха.
Мелампус продължи да разказва:
- Навела се над бутилката. Толкова красива била тя. Ръбовете й били овал, цветовете й – дъга, а шарките й – прясна “руда”. Мишницата й се разтворила, шепата се отпуснала, събраните съчки се разпилели. Завъртяла двуострия нож в дясната си ръка и го забила в земята до себе си. Докоснала бутилката. Какво щастие изпитала! Тя твърди, че била пренесена. Къде, питах я аз. Извън мен, винаги ми отвръщаше Хистериана.
В “рудената реалност” болната жена се беше сграбчила в желязна хватка, напрегната докрай. Присви устни, стисна очи, две сълзи застинаха по съсухрените й страни. Всички в балната зала на Космическия Дворец изживяха някакво пределно усилие, все едно един човек се опитваше сам себе си да роди.
- Повдигнала бутилката. Била тежка. Навела я бавно на една страна. Нищо не изтекло от нея. Уплашила се. В един момент рязко я завъртяла и гърлото изведнъж се оказало долу, а дъното горе. Празна. Бутилката била празна. Хистериана твърди, че не тъмнината била страшна. А празнотата. Уверява ме, че не чула шум, а глас. Глас, от когото разбрала истината за себе си…
Там, в нетукашния свят на “рудената вдлъбнатина”, болната жена изстена. Отначало съвсем тихо, но после по-силно, по-страшно. “Ела”! “Ела”! “Ела”!
- Малкото, шестгодишно момиче толкова се уплашило от жестокия призив на празната бутилка, че я пуснало и на мига скочило, за да побегне надалеч. Но не успяло. Някой – тя твърди, че това е духът от бутилката – я хванал за роклята, като я дръпнал с нечовешка сила надолу, към земята.
В балната зала на Космическия Дворец стотици женски сърца избухнаха в потрес и безмълвно ридание. Защото видяха и най-вече усетиха!
Болната жена от “рудената реалност” се надигна, коленете й почти се изпънаха. Устата се разтвори и рев изригна от там. Но не се чу. “Рудената реалност” е единствено визуална и емпатична. Самопрегърнатата болна жена така и не се изправи. Роклята, която беше настъпана от ходилата й, не позволи това. Платът се разпра, без да се скъса напълно, дръпна тялото надолу, а Хистериана се строполи на земята. Последва ужасен гърч, невиждано страдание.
- На сутринта бащата на момичето я открил в гората. Просната на земята, с изкривено тяло. Съзнанието й не било в тялото – Мелампус отвори обятия, тъй сякаш всичко оттук нататък беше ясно. – Хистериана Прекоксиана твърде дълго отказваше да приеме моята убеденост, че никакъв дух не е дръпнал тялото й към студената земя. Просто, докато се е навеждала над бутилката, тя забила своя двуостър нож в разперената си рокличка. И по тоя начин се приковала към земята. И щом опитала да се изправи, ножът не й е позволил това да стане.
В “рудената реалност” една сплъстена червеникава коса скриваше едно измъчено лице. И по-добре, че това беше така.
Хайви бръкна във вдлъбнатината и съвсем точно улови кичура коса. Измъкна го и “рудената реалност” угасна.
Очите на Мелампус отново се спряха върху фигурата на граф М.
На този човек не може да се въздейства. Толкова е лесно да владея човешкото внимание, успявам да положа ръка и върху вялите жени и върху егоистичните мъже. Ала този тук е толкова отстранен. Но и тъй силно присъстващ!
- Лекувам Хистериана почти година. В началото тя ме убеждаваше, че кръстът й е неподвижен. Не можеше да завърта тяло, да се навежда, да кляка. Когато ходеше по нужда, просто разтваряше крака. Разказваше ми, че докато лежала в покрайнините на гората през нощта на оная есен, духът от бутилката проникнал в нея и се е укрил в утробата й. Но това не го удовлетворило. Духът бил твърде могъщ. По някое време на нощта се надигнал и поискал да иде по-нависоко. Направо разтворил тялото й, почти отчупил двете й плаващи ребра и достигнал сърцето. Малко преди да се съмне, часът, в който баща й я открил, духът взел сърцето й, влязъл отново в бутилката и изчезнал. Само допреди няколко дни Хистериана беше убедена, че няма сърце. Казваше, че душата й била отпътувала без нея.
Мелампус разкърши рамене, симулира умора. Жените в балната зала тревожно се надигнаха в “рудените” си фотьойли. Все още нищо не им беше ясно, макар да им беше станало болезнено интересно. Можеше ли доктор Мелампус изведнъж да прекъсне “бала” и да си иде?
Те не знаеха, че разгарът в разказа на Амитаон все още предстоеше.
Хайви се засмя отвън, Мелампус отвътре.
- Време е да съберем всички късчета от това, което ви казах досега, и да разберем как се превръща жената. Вече знаем, че тайната на женското сърце е да пътува. Но също знаем, че това не се случва. Ако женската душа е метемпсихотична, то женското тяло не е. А реалността е такава, че жената е пристрастена към тялото си и недоверчива към душата си. Знам, че много жени ще отрекат това мое виждане, но не аз, а те се заблуждават. Не съществува жена на този свят, която да предпочете душата си пред съвършената красота на тялото си. Всъщност жените проявяват близост с душите си, едва когато телата им ги предадат. Обикновената жена винаги предпочита първо да отпътува с тялото си. И без съмнения е убедена, че само красотата може да й даде тази възможност. Когато това не се случи – а то не се случва, защото женската красота не е метемпсихотична – жената се сгушва в душата си. Търси помощ и утеха от нея. И никога не я получава. Защото душата й, веднъж предадена, вече е отлетяла. В женските гърди отдавна няма душа. Там има сянка. Блед отпечатък от душа. Има спомен. И никога настояще.
Присъствието, което дишаше в гърдите на Амитаон, отново отправи съзнанието му към граф М.
Тук е, за да отнеме моя венец. Но аз няма да му позволя да сложи ръка върху Хистериана. Самата тя няма да позволи това. Да, той наистина за това е тук. Усещам го как чака сгоден случай.
Винаги прави това – чака. Но аз пък – действам.
- Има едно приказно качество, с което жените често се хвалят, но за разлика от мъжете не притежават. Това е интуицията. Другото име на интуицията е парадокса, състоящ се в “Невидимия закон”. Докато се срещат мъже – вярно, не много – които не само живеят този парадокс, но й не му изневеряват, няма жива жена, която да е способна на това. Казано с други думи, жените винаги искат да са твърде близо, за да компенсират отдалечеността на отлетелите си души. Така парадокса в “Невидимия закон” без изключение им се изплъзва. Онова, което обикновено жените наричат своя интуиция, е нещо особено различно и направо противоположно на същинската интуиция. То е един заместител. И за голяма жалост, дори не е заместител на интуицията, а е негодна алтернатива на невъзможното да съществува “метемпсихотично женско тяло”. Когато една жена каже, че предусеща, тя просто “бяга с тялото си при изгубената си душа”, но винаги бяга науж. Уплашена, че изостава, ужасена, че е далеч, жената иска да стопи всяко разграничение, да прекрачи “Невидимия закон” и да унищожи съзнанието си. Женската интуиция, така както я познаваме до днес, е просто отчаян вопъл за оргазъм. Оргазъм, равнозначен на смъртта. И никога на прераждането.
Той дори не ме слуша внимателно. Гали този невъзможен котарак и блуждае в замислите си. Какво ли възнамерява да прави? Как ли ще се опита да привлече Хистериана? Може би ще се опита да я помири със света, с прозаичния и недодялан свят? Няма да успее. Щом я види, ще разбере, че няма да успее.
- Вече отбелязах, че “Парадокса Нирвин-Вентила” се изказва най-точно с формулата – “Аз съм, следователно сме двама”. Познавайки добре отдадената на тялото си жена, ние лесно можем да се досетим как тя разбира този втори и далеч по-силен парадокс. Ето как – “аз съм тялото си, но душата ми я няма”. Всяка родена жена е дълбоко обсебена от това усещане, което разкрива пред вътрешното й око дълбоката пропаст, празнотата, която зее между тукашното тяло и отвъдната душа. Това състояние се нарича дисоциация или раздвоеност. Веднъж пренебрегнала истината в “Невидимия закон”, жената никак не успява да разбере по-съществената истина в “Парадокса Нирвин-Вентила”.
Присъствието в Амитаон се надигна и докосна съзнанието му:
“Човеко, не подценявай търпението на противника. Особено на този противник! Той ще чака до мига, когато “Освободената” осъзнае, че превъзходството й над редовия свят е неимоверно. Ще чака до часа, когато тя ще се разочарова дори от теб, мъжът, надминаващ всички мъже. И тогава ще й подаде ръка.”
Въпреки че диалогът с Присъствието не спираше да тече вътре в Мелампус, той продължаваше да разказва историите, предвещаващи неговия величав успех.
- Колосалната сила на брат Нирвин, успял да отдели от себе си своя друг, брат Вентила, разкрива парадоксът такъв, какъвто е – човек значи човек-удвоен. Появата на “Рудата” спомогна на човечеството да материализира душата си. Скритото стана явно. Родиха се Изкуствените. К447К показа, че душата не е зависима от тялото. К447К се превърна! И от същество, отразяващо човешката душа, сам стана човек. Напълно независим. Ние всички научихме урока на живота – не тялото прави душата, а душата прави тялото! Ние – телата – не съществуваме себе си, а съществуваме душите си.
Но аз освободих душата й! Тя пътува! Хистериана Прекосиана стои напълно недосегаема за всяка външна власт и въздействие. Тя по нищо не прилича на котарака в ръцете на този странен човек.
- Появата на “Рудата” спаси човека, но най-вече спаси жената. Сянката, която изпълваше празните й гърди, подобието на душа, което беше последна и жалка утеха за поначало самотните жени, не само отново стана истинска душа, но и се превърна в материална реалност. В половината от човешките семейства и родове Изкуствените са жени. Виждам, почти всички тук присъстващи естествени жени са придружени от изкуствени жени. А ония от вас, които в рода или семейството си имат изкуствен мъж, навярно са дошли сами. Ето Уважаемата Жаклинара може би е счела за неподходящо да води тук, в Космическия дворец, Изкуствения от техния род, така известния Думузи, Тигровата сила. Сигурен съм, че сега вашата майка, скъпата Жаклинаща, се радва на неговото присъствие?
Жаклинара придоби толкова поласкан вид заради вниманието, с което бе удостоена, че съвсем непривично, с вежлив и завит в края на думите глас, отвърна:
- Да, Думузи е на Земята, при мама. Както и при дъщеря ми, малката Жаклинада.
- О, при Зузандър! – възкликна Мелампус, който желаеше за сетен път да демонстрира обширните си познания. – Не крийте, Уважаема, аз съм запознат с това прозвище на вашата дъщеря. Както и с пророчеството, че в началото на 3000 година, ще се появи жена със същото име, която веднъж завинаги ще победи смъртта, каквото и да означава това.
Тогава Мелампус се усмихна, огледа с доволство множеството притихнали в очакване жени и отново, но вече по-бавно и по-тържествено, заговори:
- “Рудата” възвърна живота на жените, като спаси техните погубени души. Малко след като започнах да лекувам Хистериана, аз разбрах, че е дошло времето жените да се превърнат, като изживеят истински “Парадокса Нирвин-Вентила”, което означава да се отдадат на своята интуиция и да започнат своето истинско пътуване – Метемпсихозата.
Хайви застана редом до Амитаон. Двете му шепи се протегнаха, а от тях стърчаха два странни продълговати предмета.
- Това, което виждате, са плаващите ребра на Хистериана Прекоксиана.
Част от жените се изправиха, други направо се приближиха, струваше им се, че пред тях се извършва небивало тайнство.
Белла и Усет-за-Обич се спогледаха учудено.
- Сестро, моите ребра са си на мястото – тихо рече Ентелехая.
- Сигурна ли си, моя мила Белла? – попита още по-тихо Усет-за-Обич.
Естествената жена се опипа и кимна разочаровано с глава.
Излъгал ли ме е? – Ентелехая зададе в себе си тоя мъчен въпрос.
Изкуствената жена я чу, но не посмя да й отговори.
Хайви подаде ребрата на най-любопитните жени и те започнаха да си ги предават една на друга, разглеждайки ги, все едно всички отговори се намираха в тях.
Мелампус отново заговори:
- Нали си спомняте за кататоничния ступор на Хистериана в началото на нейното лечение, това е онзи момент, когато тя ме убеждаваше, че е обездвижена. Милиарди жени, още от създаването на света, не веднъж са се чувствали кататонни. Припомнете си! Онова усещане, което казва “вече не мога”, “безсилна съм”, онова отпускане и предаване в ръцете на нищото, ония мигове на отчаяние и крайна празнота. Сякаш един свят от мъртва плът ви завлича в центъра на летаргията, все едно утре не ще го има, като че ли днес е краят на света.
Напрежението в балната зала на космическия дворец беше достигнало своя предел, всички очакваха развръзката. Жените докосваха двете плаващи ребра и не разбираха какво означават те, икономите се споглеждаха и повдигаха рамене, Игнажд Рис почесваше разсеяно брадата си, но личеше, че е заинтригуван, а Мисъл-за-Същност се взираше замислено ту в узрялата “руда” в едната си ръка, ту в бутилката с ликьор в другата. Единствен граф М. и неговият котарак не показваха, че общото вълнение ги засяга. Първият поглеждаше към Белла и се опитваше да прецени нещо свое си, нещо встрани от всичко, което се случваше в балната зала, а вторият търсеше внимание, но не го получаваше, а за един котарак с име Едуард липсата на внимание е особено болезнено състояние.
- Знам – рече Амитаон Мелампус, – ще си спомните и как Богомил Юродива е съчленил К447К от “руда” и едно от своите плаващи ребра. Защо точно ребро? “Тъй както Адам” е рекъл Уважаемият Игнажд Рис преди двадесет и три години. Но това обяснение достатъчно ли е, питам се днес аз? Не, не е. Човешкото ребро и по-точно плаващото ребро е оная част от нашите тела, която ни задържа в нас, в плътта ни. Плаващите ребра ни правят кататонни, те са един вид Юда, който ни предава на грешната плът и оттук на гравитацията.
Почти всички жени се опипваха притеснено, някои дори с погнуса или със срам.
- Тук, на Космическия дворец, разполагаме с изкуствена гравитация, която компенсира липсата на земното привличане, ала всички вие навярно понякога усещате илюзията за срив в тази изкуствена гравитация. Чувствате, че ще полетите. Нали? Това не ви ли напомня също за най-първото усещане към изкуствения човек, плътта от вашата плът и “Рудата” от вашата “руда”? Напомня ви, нали. А сега си представете една кататонна, пихтиеста жена. Да, представете си съвременната дисоциирана жена, докоснете се до раздвоеното й съзнание. Тя се люшка между тялото си, което непосилно тежи връз нея и ведно с това вижда пред себе си своя друг, изкуственият човек. Представяте ли си това? Защото аз точно това виждах, когато лекувах Хистериана Прекосиана.
Мелампус притаи дъх, можеше да приказва на тези жени вечно, а те без съмнение безропотно щяха да го слушат по протежение на цялата тази вечност.
- Другата на Хистериана, както предполагам, вече сте се осведомили, се нарича Фетха, Страст-от-Дълбините. Всеки ден се събирахме ние тримата – мъжът, естествената жена и изкуствената жена.
Хайви се размърда неспокойно.
- А, да. Хайви често ни помагаше, а той има – нещо, което е добре да отбележа, – твърде бляскав и изобретателен ум. С времето ние научихме двете жени да разговарят помежду си. Разбирате ли ме? Макар твърде близък и единосъщен, аз открих, че човек не разговаря достатъчно със своя Друг. За няколко месеца и съвсем непринудено, Хистериана и Фетха прозряха “Невидимия закон”. Вникнаха се, без да странят една от друга, както и без да смесват чувствата и мислите си. Телата им се разчупиха и съзнанията им се раздвижиха, първата прозря душата си във втората, а втората прие съдбата на първата като своя собствена съдба. И когато това стана, раздвоението на моята пациентка някак магически се премени. И тя осъзна “Парадокса Нирвин-Вентила”. АЗ СЪМ, СЛЕДОВАТЕЛНО СМЕ ДВАМА!
Амитаон Мелампус постави ръцете си на кръста, красивото му лице, спокойно и одухотворено, само за миг, за частица от секундата, погледна към Белла.
Защо този човек, този граф, все поглежда към нея? Възможно ли е Силата, която е в мен и ми дава наставления, някак да го е подвела?
Ентелехая забеляза погледа на Мелампус, но не разбра значението му.
Любими, ти ме излъга. Може би, за да вземеш част от моите богатства. Но аз и не желая да съм превърната-жена, а желая единствено твоята близост.
Усет-за-Обич, която също не пропусна мимолетното мяркане от страна на Амитаон, си рече:
Но защо все пак ни излъга, докторе, защо?
- Индустрията, която в продължение на повече от двадесет години сглобява Изкуствени, за свое улеснение употребява човешка ДНК. Но истината е, че за тази цел е било належащо да се използват човешките плаващи ребра. Женската психология ме научи, че ние съществуваме душите си. Но за да се осъзнае и случи това, е нужно отстраняването на оковата на душата, източника на кататонията, телесния Юда – плаващите ребра. Преди една седмица, чрез проста и неколкоминутна операция, аз и Хайви отстранихме последната болестна брънка от тялото на Хистериана Прекоксиана. Тя в момента е във вашите ръце.
Жените, съвсем неусетно, се бяха скупчили покрай двете ребра и вече не ги докосваха, а само се взираха в тях.
- Мили жени – повиши глас доктор Мелампус, – точно в този миг желая да ви представя цял ред от изненади. Първо, ви представям една жена, която никой не би допуснал, че някога е била много болна. Също, искам да ви представя болката на стария Богомил Юродива, защото жената, която ще видите, е неговата, аутистична в детството си и кататонична в юношеството си, дъщеря. Още, искам да ви представя и дъщерята на онзи фантазьор, за когото ви говорих вече, човекът, който пръв видял идещата в нашия свят “руда”; защото фантазьорът на “Рудата” е и създателят на изкуствените хора, същият Богомил Юродива. И най-накрая искам да ви представя една жена, която не е кататонична, а метемпсихотична. Мили жени, Хистериана Прекоксиана вече не съществува! Моля посрещнете Майя – превърнатата-жена!
Всички жени изопнаха докрай нетърпеливите си души и извърнаха към входа на балната зала трескавите си погледи. Чуха се стъпки, стъпките на две жени.
Мелампус потъна в своето Присъствие.
А Хайви блестеше!