автор: miglena

От сянката на Ерос и кръвта на Танатос извайват те длани на влюбена комета.

По чий образ? Сълза от кристалното око на Буда ако се бе отронила, би била ромонът на гласа ти край клепките на разсъмването. Смокинови листа ако бяха пръстите ти, Ева не би осъзнала голотата си. Пламтящ храст ако целуваше като теб, един език все още щяхме да говорим, невавилонски устремени към постигане на божеравност в себе си. В обятията ти е средноземието, уютната сгушеност, останала след рухването на небесната корона и изтляването на кладата, в която изгоряха корените на вселенското дърво. Аз ги подпалих. Със страстта си към познание, вълшебност и свобода.

С въглените писах приказки по пергаментната кожа на хилядите хоризонти на Синбад. После изписвах с непролетите си сълзи притчи за неслучили се подвизи и романси по доспехите на самотни вятърни мелници. Дракони ме приютяваха под крилете си, когато луните не зачеваха в други постели. Човешките пътища не бяха в моите мисли, нито пътеките ми следваха стъпките на вълците от твоята глутница. И въпреки това, следите на острастените ти до бляскавост зъби са най-безценната ми огърлица и сега, когато са невидими.

Ириси. Лилаво примигващи, огнено набъбнали, екстазно потрепващи. Ириси отглеждаш в градината, която би наричал с моето име, ако не ме изживяваше във всяко свое безименно стенание. Ириси са стотиците огледала на разширените ми до бездънност зеници, разцъфнали сред вихропадите на летящи коне в мигновенията екстазност за откровението: Ти си моят мъж и аз съм твоята жена и нищо друго не съществува ... в градината на ирисите.

А човешкият ти образ е създаден, за да сътворяваш всичко останало. Както пожелаеш. Така, че Танатос със затаен дъх да любопитства какво ще е следващото ти творение. А Ерос ... той ти е подарил онова, което заслужаваш – да твориш мен и любовта ни с вдъхновение, достойно за най-красивия ирис. Неразцъфналият. За да има винаги новоизгряващо очакване – слънцето в градината на ирисите.