В лабиринт от статуи се лутам
и търся твоето лице.
Каменните статуи аз бутам,
а търся твоите ръце.
Но мога ли с жестокост да намеря
един така прекрасен сън
и стръмни камъни катеря,
защо тека жестока съм?
И статуите каменни мълчат си
а аз ги чупя и крещя.
МОЙ НЕЖЕН СЪН КЪДЕ СИ?
А разума напуснал е ума.
Влага, тихо, мокър смут...
загива в тялото ми пламък.
Забравям ли?Усещам студ!
И аз ли се превръщам в камък?