автор: selsal

Съмнението в чуждите думи е родилката на историята. Желанието да не са верни чуждите думи е бащата на историята.
Църковните отци с особена назидателност разкриват “лъжите” на гностиците. Съвременната наука с високомерие чете фантастичните истини от каноничните писания. Съседите ни грешат, а пък чуждите нации се опитват да изземат гордостите на историята ни.
Ревността е безсилието, че обичното ни (любимата, а затова и истината) е подлъгано от декори и напасвания.
Историкът е онзи, който не вярва (на другите), за да повярват в него.
Митологичното възприятие за действителността е позитивът, тоест митът разгръща живота, има силата да го направи. Но когато животът натежи, когато мотивът на един мит дойде в повече, щом – един вид – истината “задърпа нервите”, нервите наричат истината измислица.
Историческото възприятие за действителността е негативът, тоест историята е евтаназийно отношение към живота, израз на заслабена сила, на една не-сила. Да потърсиш сигурно указание за истинността на един отминал момент винаги означава, че по начало не вярваш в идеята за истинността.
“Аз знам, че нищо не знам” има своето митологично съдържание, то е “знам едно нещо: още колко много имам да узнавам”; но историкът пренебрегва “идещото знание” с историческата интерпретация – “знайте, че така или иначе няма да узнаете”.
“Това е мит” – изрича психологията на историка, имайки предвид, това е нещо, на което не може да се вярва, защото не издържа на последователната критика. Но възелът в психологията на историка така и не разбира, че не митът е числителят, който подлежи на проверка от историческата критика, а историческата критика се е появила, поради щото не е смогнала да се отнесе към знаменателната сила на мита, да я понесе.
Историята е патологията на мита; тя се опитва да демонстрира оздравително съмнение, но разкрива единствено малодушно недоверие. Уплашена от изживяването на мита, историята копнее за фосили.
Фалшивата история (тая дето обикаля университетите и най-вече умовете на глупаците) иска да ни събуди-от-мита. Но винаги някъде – в Някого – се заражда (отново) автентичната история, и иска, подтиква ни, към пробуждане-в-мита.