автор: Ljastoviza

Всички в селото я мразеха. Дразнеха се от безкрайния поток от коли, които събота и неделя връхлиташе в селото им, от чуждите хора, стоящи с часове пред полусъборената й къща, докато им дойдеше редът да им гледа.
Какво водеше всичките тези хора тук, в това забравено и от Бога задушаващо се в прегръдката на Балкана планинско село, в което жителите му се препитаваха единствено от това, което раждаха дребните им нивици, от млякото на мършавите си кравички, от месото на няколко кокошки и тук-там някоя овца. Пред къщата й спираха всякакви коли - от трабантчета до луксозни черни лимузини с тъмни стъкла. Това плашеше съселяните й, будеше завистта им. Казваха, че много познавала...
Един път спасила доктора от съседното село. Отишъл да му врачува и като свършила, излязла да го изпрати. Докато се сбогували, изведнъж се вторачила в колата му и казала „ С тази кола има да се случва нещо. Докторе, не излизай привечер с нея по мокър път, когато ръми леко дъжд... Чакай, я иди и ми откъсни ей онова голямото червено цвете до герана...” Взела цветето, самовглабила се и започнала тихичко да нарежда нещо на турски, като галела цвета. После му го подала и рекла: „ Остави го в колата си и не го махай оттам. Даже и да изсъхне, не го хвърляй!” Докторът я послушал. Цветето изсъхнало, а той продължавал да го държи закрепено за предното стъкло вдясно. Минало лятото. Една есенна вечер му се наложило да пътува в слаб дъжд. Внезапно на един завой изскочила кола с голяма скорост, която навлязла в насрещното платно. Докторът също не карал бавно, успял в последния момент да отбие колата си, но тя се унесла по мокрия асфалт, излетяла от пътя, преобърнала се няколко пъти в нивата до шосето и се забила в дърво. Капакът се врязал така в кабината, че по чудо не обезглавил шофьора. От колата нищо вече не ставало - била се превърнала в куп смачкана ламарина. Докторът обаче излязъл невредим през страничното прозорче, а в ъгъла на предното стъкло стояло непокътнато изсъхналото цвете.
Айсел беше около шестдесет и пет годишна и живееше с родителите си. През деня обработваше малкото парче земя, което притежаваше, пасеше животните си, а привечер потъваше в зеленчуковата градина. Единственото й развлечение беше да ходи в сряда на пазар в близкото градче. Тогава пъстрите й очи светваха, изправяше младежки тяло, обличаше бяла дантелена блуза, грабваше чанти и се запътваше към автобуса, който минаваше в селото само по веднъж на ден. Щом съселяните й я видеха да крачи усмихната с обувки на токчета по разбитата уличка, цъкаха с език и обръщаха глави, за да не я поздравят.
Когато си купи трактор, с който брат й да обработва нивата, не можаха да го преглътнат. Събраха се няколко души и една вечер, като се прибираше с кравите си, я набиха. Не им харесваше, че говори право в очите, че имаше винаги мнение по общоселските въпроси и се опитваше да го наложи, щом го смяташе за правилно. Не приличаше на другите жени. Не се подчиняваше на мъж и наумеше ли си нещо - правеше го.
Веднъж при нея дойде млада зъболекарка. Айсел я изгледа от главата до петите и попита троснато:
- Що идеш?
- Да ми гледаш! - отвърна притеснено жената. - Мъжът ми не ме иска!
- Изпий си кафето и обърни чашата, преди да я обърнеш, я разклати!
Бояна се подчини. Докато пиеше кафе, и двете мълчаха. Айсел гледаше през прозореца към залязващото слънце и сякаш съвсем бе забравила, че има посетителка. После взе чашата й, извади клечка за зъби и започна да чопли и да рисува по утайката. От време на време поглеждаше чашата отдалече, както се гледа картина.
- Не го виждам мъжа ти. - гласът й звучеше сякаш от друг свят. Айсел бе станала някак си странно спокойна. От време на време поглеждаше замислено навън, после към тавана, но не срещаше погледа на Бояна, която бе вперила очи в нея и нервно мачкаше дръжката на чантата си.
- Значи, няма надежда?! - глухо попита Бояна.
- Няма да стане по-добре! Но ти не се плаши. Чакат те три много трудни години. Ти си силна жена, ще издържиш! Айсел се прозя:
- Винаги се прозявам, когато има да става нещо голямо...
- Голямо?! - прошепна Бояна.
- Да! Голямо! Ти няма да живееш в нашата страна. Ще идеш в държава, в която се говори на език с буквата „г” - германски мисля. Там вече те чака такъв мъж, какъвто искаш да е твоят. Ще го срещнеш на конгрес. Много уважителен, скромен и тих. Много ще те обича, много! Висок, тъмнокос, с брада. Прилича на евреин, но не е. И него жена му не го иска. Името му почва с буквата С... А твоето започва с Б... Как се казваш?
- Бояна!
- Бояна... Има нещо в теб, което кара пръстите ми да изтръпват и главата ми да боли. Виждам... Това е доброто ти сърце. Толкова добро, че ме кара цялата да изтръпвам. То те е спасявало винаги до сега, ще ти помогне и сега... Коя е Рада?
- Майка ми...! - Бояна премаля.
- Здрава е като чук. Ти много я мислиш, ама няма страшно. Тука виждам операция са й правили, ама то минало и заминало... Това е! - Айсел вдигна очи и погледна Бояна с голямо страхопочитание.
Стана точно както Айсел й бе предсказала. Бояна срещна Щефан на конгрес. Не можеха да откъснат очи един от друг. Когато се запознаха по-отблизо и той започна да й разказва за себе си, Бояна му каза: „Зная! Всичко зная!” - и му доразказа това, което бе чула от Айсел за него. Щефан бе повече от изумен. След няколко години се ожениха...
Бояна никога не забрави Айсел. Едно лято отиде да я види. Всичко в балканското селце си беше същото, макар и много остаряло и още повече занемарено. Айсел също беше остаряла, но веднага позна Бояна. Прегърна я и й се зарадва от сърце.
- Как живееш? - попита я Бояна.
- Тежко! - отвърна Айсел. - Родителите ми починаха, клиенти не идват вече толкова много, хората нямат пари... Тормозят ме в селото - строшиха ми тракторчето с чукове, гонят ми клиентите. Наговорили се с някаква жена в съседното село да казва, че тя е Айсел, като ме търсят. Тя им взима парите и им говори лъжи... Не мога да остана повече тук, Бояна, не мога да търпя вече. Останах сама, а и остарявам все повече... И на пазар вече не мога да ходя, спряха автобуса. Искам да ида при сестра си, тя живее в едно друго село, много близо до града. Няма кой да купи тук къщата. Кой е луд да се зароби с имот в този пущинак? А искам да се махна, иначе един ден тук ще ме убият.
- При сестра си ли ще живееш?
- Не, тя има голямо семейство и у тях няма място. Искам да си купя къща, ако продам тук. Сега давали там една малка с градинка за две хиляди евро, откъде толкова пари...?
- Не бой се, ще я имаш! - каза кратко Бояна. - Като се прибера, ще ти изпратя пари да си я купиш.
Айсел онемя. Гледаше поразена Бояна. Най-после щеше да може да се махне?! Нямаше да заспива в страх, че някоя нощ ще я изненадат съседите й със сопи и ще я пребият до смърт?! Щеше да живее близо до сестра си и пак да ходи в сряда на пазар?! Изведнъж й стана светло и топло, сякаш огромен товар се беше смъкнал от плещите й. Като изпращаше Боряна, стисна силно двете й ръце, а после почти премаля от същото чувство, което я беше накарало да изтръпне, когато я срещна за пръв път...
Бояна удържа на думата си. Като се прибра, веднага изпрати парите на Айсел и зачака... Минаха седмици, месеци, а от Айсел все не пристигаше вест. Сигурно се е улисала в подреждането на новия си дом, помисли си Бояна и си представяше как Айсел се суети около градинката си, как ходи на пазар и как играе с децата на племенниците си...

........................................................................

- Ало, добър вечер, търся Айсел!
- Айсел? Няма вече Айсел! Кой я търси? – пита възбудено женски глас от другата страна на линията.
- Бояна Томова се обажда от Австрия!
- Айсел вече не е жива!
- Не е жива?! Как така не е жива?! Какво се е случило? Аз я видях миналата година! Щеше да купува къща във вашето село! Не я ли купи? Да не би да са я убили съселяните й?
- Не, не са я убили. Умря от инфаркт! –обяснява сестра й, - получи парите от вас, купи къщата. Радва се, радва се, не е за разказване... Почна да се пренася и последната нощ, която трябваше да спи на старото място, не се събуди сутринта. Намерихме я умряла в леглото. Усмихната. Закараха я на аутопсия. Инфаркт било... Добре, че поне не се е мъчила много...
Как да повярва? Как така Айсел я няма вече? Как така инфаркт? Тя, Бояна, ли беше причина за инфаркта й? С парите, които й прати от сърце, за да я измъкне от онази джунгла? Стана й страшно. Нима може и с добрина, без да искаш, да убиеш човек?...
...Стресна я звънът на часовника. Навън съботният ден беше залял градината с нежна пролетна светлина. Откъде се взе тоя кошмар? Бояна стана, облече се и притеснено посегна към телефонната слушалка.
- Ало, да?- чу познатия глас Бояна.
- Айсел, Бояна ти се обажда!
- Охо, Бояна...! Добре, че се обаждаш...
- Как си? Купи ли си къщата?
- Ами, добре съм, ама... къща не купих!
- Защо, какво се е случило? Парите ли не достигнаха?
- Стигнаха, стигнаха, обаче аз... аз не можах да се разделя с дома си, Бояна... Тук съм се родила, тук израснах, тук затворих очите на родителите си. Реших да си остана тук... Старо дърво не се присажда... А парите подарих!
- На кого ги подари?
- Дойде един човек да му гледам... Жена му умряла скоро, той се грижи сам за момчето си. Сега останал без работа, иначе инженер. Чашата му показваше, че ако не се успокои за немотията си, скоро ще умре и момчето му ще остане съвсем само. А това момче го чака голямо бъдеще, Бояна, ако не умре баща му. Ще стане физик. Видях го!...
Вън в градината лек ветрец галеше цъфналите глави на белия люляк. Между тях Бояна мярна ръка за ръка фигурите на баща и син. А може би така й се бе сторило...