автор: Nicol

Събирах в шепите мечти,
предпазвах ги от лоши мисли,
прегръщах ги, закрилях
и топлех ги в студени дни,
но дланите ми не побират вече,
там няма място
и започва да тежи.

Понякога провират се
през мойте пръсти
и падат наранени,
опитват се да дишат,
но са твърде слаби,
тъй крехки, нежни и сами.

Грижовно пак ги вдигам,
целувам ги, говоря им,
избърсвам им прахта,
а те споделят с мене,
че от тъмнината вечер ги боли.

Затова си ги посях в сърцето,
намерих в него много място,
тъй празно беше, а така голямо,
там светло е
и вечно от любов огряно.

И в утрешния ден,
когато си далеч,
когато си самотен,
а мен ме няма,
когато завали,
лице нагоре обърни,
тогава пролетният дъжд ще е за двама,
пази родените от този дъжд сълзи,
полей със тях сърцето си,
не ме забравяй,
а аз букет ще ти направя,
с порасналите вече,
здрави - Истински Мечти.