автор: anton_fotev

Плака и плака, а през пролуките между дланите и лицето му потече светлина, нежни пръсти го погалиха по бузите и чу влюбения шепот на единствената жена, която някога е обичал. Тя го зовеше:
- Опомни се, обич моя, това никога не се е случвало, ти си тук, до мен и прилива на бялата светлина.

Вихрен, все още хълцайки, свали длани от очите си и бавно, все още под властта на болката в душата си, започна да се оглежда. До него стоеше Анна с зеления, ласкав пламък на изумрудените си очи, а наблизо лежеше неговата плът, заобиколена от суетящи се доктори. От посоката, в която беше обърната лявата страна на тялото му, идваше прилив от ярко, неземно сияние, което щеше да сложи край на земното му съществуване. Ала той се усмихна:

- Бих могъл да избера разклонението на съдбата, което видях във второто си видение, нали?
- Мъжът, в когото съм влюбена, за втори път отхвърли този малодушен избор - погали го тя по бузата - всъщност, ти просто не си в състояние да размениш живота на детето за своя. Ти си светец, обич моя!
- Но сега трябва да се разделим - целуна той тънките й пръсти и понечи да пристъпи в бавно прииждащата към него стена от светлина, но се сепна от неочаквано споходила го мисъл. Погледна я право в очите и видя как усмивката й уплашено помръква:
- Недей, Вихрен, няма да излезе нищо добро!
- Но съм длъжен да опитам, мила! Длъжен съм да видя какво щеше да стане с нас, ако никога не те бях изоставял...

----- --------- ---------

Легнаха прегърнати, изтощени до безпаметност от неспирното утоляване на ненаситната си жажда един за друг, и тя по детски притисна рамо под мишницата му. Неговата лява ръка й послужи за възглавница, а другата внимателно и нежно я докосна по лицето. Пръстите му се заиграха с немирен кичур, плъзнаха се по необятната му дължина и се върнаха обратно нагоре, омагьосани от извивката между талията и ханша й. Тя му се усмихна със затворени очи и го остави да се наслаждава на укотеното й присъствие, морно от неговите ласки. Измърка капризно, когато я притисна болезнено силно към себе си и устните му гладно се впиха в нейните.
- Стига, ненаситник такъв! - заби нокти в неговото рамо, усещайки нарастващата възбуда в цялото му същество, и щедро отвърна на целувката. Разстопи се в обятията на Вихрен и времето изчезна за нея, самата тя се превърна в огън и хлад, милувка и раздираща страст, стон и ярост, а когато се опомни утрото открито встъпваше в правата си.
- Закъсняваме, мили!
- Знам, Анна - отвърна кротко, спокойно той и с недоловимо усилие на силните си ръце преодоля колебливия й опит да се освободи от него. Погали я по красивото, гладко и бяло чело, взря се дълго и продължително в прекрасните й, зелени очи, след което тихо, едва чуто промълви:
- А ти, ти знаеш ли, че любовта започва след страстта? Цяла вечер ме отвеждаш отвъд никъде-никога, а аз съм все така жаден за теб, както снощи! Знаеш ли, че продължавам да те жадувам? - притихна, очаквайки отговор, който се забави твърде дълго и това го накара да се усмихне горчиво.

- Обичам те! - прошепна, долепил слепоочие до нейното, и това неочаквано докара сълзи в очите й, ала той продължи с притихнал глас - когато се отделяме един от друг имам усещането, че си тръгваш с живота ми, заключен в твоята свещенна плът. В такива мигове изпитвам физическа болка и тъмнее пред очите ми и сякаш кръвта в моите вени напуска с магия тялото ми, за да се влее в сърцето ти!
- Замълчи, Вихрен! - Анна постави тънките си, деликатни пръсти на устните му, но той ги целуна и те се свиха като попарени.
- Моята кръв напуска тялото ми с магия, минава през твоето сърце и се връща в мен по същия начин - той целуна мокрите й от сълзи мигли - и е достатъчно да се отдалечиш от мен, за да падна мъртъв!

- Ти не знаеш защо плача, Вихрен!
- Знам! - ръката му нежно я погали по крехкото, женско рамо - защото не можеш да ме обичаш толкова силно, колкото аз теб. Ала на мен ми стига, че поне приемаш чувствата ми. Всичката ми любов - в цялата й неистовост!
- Не... не мога да приема това, което изпитваш към мен, скъпи - дланта й плахо легна на слепоочието му - защото то не е обич!
- Нима - дъхът секна в гърдите му -... нима мислиш, че не те обичам? Наистина ли го мислиш, Анна!
- Ти... - сълзите й рукнаха в тих, безмълвен дъжд, който той изпи с устни....
- Ти си толкова добър и мил с мен, Вихрен. Ти си силен и ме защитаваш от всичко, ... не се щадиш за мен.... но изпитваш само ненаситна, чудовищно силна похот.

Той не помръдна, единствено очите му се отклониха от лицето й към прозореца, в който започваха да се появяват отблясъците от надигащото се слънце. Остана взрян в прииждащата светлина за няколко дълги дихания, след което върна погледа си върху приказно красивите черти на лицето й:
- А какво... какво изпитваш към мен? - дъхът му замря в гърдите, очаквайки отговора й като присъда, ала той не идваше и не идваше. Само сълзите й продължиха да се стичат и той внимателно ги избърса с широките върхове на пръстите си, след което й се усмихна:
- Недей... не плачи! Не си виновна, че не изпитваш силни чувства към мен. Само ми кажи какво усещаш в сърцето си, когато съм до теб?
- Истината ли искаш, мили?
- А какво друго има значение!- отвърна с въздишка той и прехапа език, когато вместо отговор нейната ръка се сви пред гърдите й. Въпреки непреодолимата женственост на жеста, в самото движение прозираше почти доловимо, горчиво чувство на несигурност:
- Страх... - пръстите й колебливо се разпериха, за да докоснат неговото тяло, но веднага се свиха като вейките на мимоза - изпитвам вцепеняващ страх от теб!

Трябваха му няколко секунди, за да се опомни от шока на туко що чуто то, и едва след това събра сили, за да я попита:
- Какво сторих, че загубих любовта ти, Анна! Какво не успях да сторя за теб?
- Ооо, мили ... ти ме боготвориш, изпълняваш всяко мое желание, скачал си на хора с ножове заради мен, падаш ми на колене заради една моя усмивка..... - тя въздъхна тежко - превърнал си се в моя собственост, Вихрен... но.... това не е обич! Това е глад за плътта ми, глад, глад, глад... и през всичките тези години треперех от ужас какво ще стане, ако дори един единствен път не успея да те задоволя....

Думите й за момент го лишиха от дар слово, но Вихрен притежаваше силен характер и успя да се съвземе почти мигновенно:
- Не разбирам... Нима ти... нима наистина не изпитваш към мен тази зависимост, която аз изпитвам към теб?
- Струните между сърцата ни отдавна се късат... истинското чувство между нас отдавна се е разпаднало и е останала само твоята похот и моя страх да не загубя сексуалната си власт над теб... ужаса, че мога да те загубя в мига, в който намериш друга жена, която ще задоволи по-добре нечовешкия ти нагон. Но душата ти... тя отдавна не е в моя власт, Вихрен!
- Какво искаш да кажеш? - в гласа му се появи отчаяние и я притисна толкова силно, че тя изохка, но нито се гушна в него, нито опита да се бори. Просто остана отпусната и тъжна, замайващо близо до него и в същото време съкрушаващо далеч. Остана му един последен въпрос и той разбра, че трябва да го зададе:
- Има ли друг, Анна?... защото... ако си имала увлечение по някого и сега това те изпълва с отчуждение към мен.... то е заради чувството за вина. Ала аз ти прощавам! Ще ти простя дори... дори... бъдеща изневяра! Само остани с мен.... мо... моля те!
- Няма друг мъж в живота ми.... ала сърцето ми е свободно.... върви си!
- Не ме ли обичаш?
- Върви си!
- Кажи ми, че ме обичаш, Анна!
- Върви си.

Той отново отклони поглед от красивите черти на лицето й към сиянието на изгрева в прозореца над главите им. Задържа го там няколко секунди, след което отново се взря в нея. Тя лежеше до него, изпълнена с кротост, морна от бурната им нощ и все пак тъй далечна, че.... изведнъж изпита диво, неистово желание да сключи пръсти около крехката й шия и да прекърши това тънко вратле! Чувството изригна толкова мощно и диво в него, че той мигом проумя сексуалната му основа, а това го накара горчиво да се усмихне. Даде си сметка, че наистина е изгубил тази жена и не му остава нищо друго, освен да си тръгне.

........................

Изкара първите няколко дни в някакво странно състояние, в което се преплитаха едновременно сънливост и безумна трескавост, преминаваща в пристъпи на заслепяващ, безпомощен гняв. След края на първата седмица кризите отслабнаха, но се появиха замайващи пристъпи на слабост, причинени от липсата на нейните ласки. Сексуалната неудовлетвореност се превърна в огромна, нажежена до синьо болка, която прогаряше тялото му по дължината на гръбначния стълб, раздираше мозъка му и впиваше нокти в гърдите му при всеки опит за вдишване.
Устоя на абсистенцията с усилие на силната си воля и още по-големия си инат, чрез възстановяване на тренировките по бокс и допълнителни ангажименти в работата. Надмогна поглъщащия цялото му същество глад за Анна и дори мазохистичния стремеж да си спомня непрекъснато за нея.... Ала въпреки това винаги намираше начин да изхитри самия себе си и поне веднъж седмично да мине покрай входа на жилището й. Стигаше му да съзре отдалеч как силуета й се появява иззад ъгъла на блока и потъва във вътрешността на сградата, за да остане на място с лудо разтуптяно сърце. Стигаше му да знае, че тя е реална, че продължава да живее в същия град и вселена, в която влачеше нещастното си съществуване и той....

Стигаше му... до деня, в който я видя с друг!
За миг замръзна, мъртъв и бездиханен, а после само изскърца със зъби и обърна гръб. Отдалечи се бързо и решително, устремен към най-близката спирка, но само след стотина метра реши да се прибере пеша. Така и направи, при това мина на зиг-заг през почти целия град, с възможно най-бавната си походка, изпълнен с болка и чувство за безпомощност. На всяка крачка към празното му жилище едно жестоко, първично чувство го дръпваше назад, обратно към онзи дом, в който някакъв непознат никаквец получаваше цялата любов и обич на света.... от единствената жена, от която си струваше да ги получиш!

На другия ден отиде отново и остана дълго, след като силуетите им се очертаха от включеното осветление, дълго след като светлината в прозореца им угасна, последвана лека-полека от целия квартал. Накрая си тръгна озлобен, накипял от злоба и гняв, изпълнен с ревност, каквато не можеше да си представи, че може да се роди точно в неговото сърце. По пътя се зарече, че се унижава и самоизмъчва за последен път - но въпреки това само след два дни се появи в същия час и място.

Накрая осъзна, че решението е узряло в него и не му остава друго, освен да го изпълни, да се подчини на жестокото, първично чувство, родено в душата му още при първия миг, в който видя новия мъж на Анна. Нямаше да падне тъй ниско, че просто да посегне на съперника си, само щеше да й покаже, че другия не е достоен за любовта й, че не е готов да умре за нея с готовността, на която е способен той.

....................

Просто ги причака пред входа и помоли за кратък разговор.
Тя поклати глава и понечи да го заобиколи, но непознатият спря и впи в него умния си, остъклен от очилата му поглед. Беше по-висок от Вихрен, но изглеждаше малко слаботелесен, а стойката, движенията и начина му на дишане издаваха, че е имал досег с бойните изскуства само през екрана на телевизора си. От усмивката му обаче стана ясно, че е съгласен да изтърпи няколко удара, но не и да отстъпи:
- Нека сваля очилата, защото иначе юмрука ти ще ме ослепи? Става ли?
- Не съм глупак, макар че сигурно изглеждам като такъв - процеди през зъби Вихрен, следейки с поглед застаналата отстрани, притихнала от изненада и страх жена - ако ти посегна, ще загубя всичко!
- Тогава какво предлагаш? Викове, псувни и прочие каруцарски изпълнения?
- Не разбира се - отвърна по-ниският, но значително по-мускулест мъж, след което се усмихна - предлагам ти руска рулетка! Ако някой от двама ни реши, че не си струва да умира заради Анна, си дига парцалите и напуска града!
- Ахаа.... сега разбрах! - мъжът дръзко се засмя при вида на внезапно блесналия револвер в ръката на Вихрен и допълни с искренно небрежен тон - надявам се, че поне ще завъртиш барабана, докато си насочил дулото вертикално....

Забележката му накара бившия любим на Анна да се усмихне, защото харесваше сърцатите хора, а само истински смел човек можеше да се пошегува така при появата на огнестрелно оръжие. Особено ако е в ръцете на човек, който те мрази:
- Как? Така ли? - последва съвета на другия и на свой ред се усмихна - а все пак... как се казваш?
- Тихомир! А ти трябва да си Вихрен, нали?
- Да! - поклони се леко в посока на очилатия тип - ето че като истински джентълмени се запознахме и сега можем да пристъпим към същината. При тези думи допря дулото в слепоочито си, пое за последно глъдка въздух и - след две, три секунди колебание - натисна спусъка.

Трябваха му няколко дихания, докато на устните му разцъфне налудничава усмивка, родена от осъзнаването на факта, че е чул щракването на механизма, че е жив. Още малко време се оказа нужно, за да се опомни от невероятното, неописуемо силно чувство, от тръпката, екстаза да направиш ход в тази гениална с простотата си игра. Проумя, че от тук нататък, до края на живота си, ще сравнява всички други усещания с това да насочиш към главата си револвер с един патрон в барабана и да натиснеш спусъка. Усмихна се:
- Тихомире, боя се, че сега е твой ред! Но ако не искаш да рискуваш живота си заради нея, може просто да се обърнеш и да си вървиш!

Той насочи револвера към събеседника си, но в този момент се чу тихия, прималял глас на Анна. Ужасът не й позволяваше да си поема достатъчно дъх, за да се развика за помощ. Намираха се само на двеста метра от най-близкото полицейско управление, но на нея й се струваше, че тримата са се озовали на друга, безлюдна планета. Тя не намери сили да се разпищи, затова започна да се моли:
- В името на всичко... махни това нещо, моля те, Вихрене, умолявам те!
- Изборът го прави той! - отвърна по-ниският мъж и тя вторачи големите си, ужасени очи в лицето на другия, молейки го с поглед да си тръгне, да се престори, че отстъпва. Нима и двамата можеха да са толкова безрасъдни, да си играят с живота, все едно залагат стъклени топчета?
- Знаеш, че не мога да се махна наужким, мила - усмихна й се настоящият любим - ти си се разделила с този кретен преди да ме срещнеш и той няма причина да ме мрази.... но... повярвай ми, разбирам го!
- И двамата сте луди! Аз съм избрала с кой да съм! - тя се извърна към Вихрен и понечи да се примоли още веднъж, но вместо това изненадващо за самата нея скочи и застана между двамата. Намери сили да закрещи:
- Махай се, чудовище! Махай се, махай се, махай се! Единственото, което изпитвам към теб, е ужас! Чуваш ли ме! Ужасяваш ме! - изкрещя и заби нокти в лицето му, оставяйки дълбоки, кървави резки в бузата му. Той не помръдна, за да се защити, но тя внезапно изпищя, защото дългите й нокти се счупиха болезнено за самата нея в кожата му. Притисна ръка към корема си, превивайки се със стон, а Тихомир направи крачка напред и я подхвана, помагайки й да седне на ръба на тротоара. Високият мъж с непоклатимо самообладание погали успокояващо зеленоокото момиче по косите и дори намигна на Вихрен:
- Хайде да свършваме с този фарс!
- Фарс! - трябваха му няколко секунди, за да осъзнае нелепото разминаване между двамата, след което се обърна към изпадналата в истерия, свита на кълбо, люлееща се напред назад жена:
- Анна, кажи му, че не се шегувам! В барабана на револвера има един истински патрон! Аз съм готов да умра за теб, но не съм сигурен, че той е способен на същото! Кажи му, че трябва да ми повярва!

Страховитата молба, изречена с типичния му спокоен тон, я накара да вдигне разплаканите си очи към него и за дихание, две да гледа невярващо, сякаш го вижда за пръв път. В погледа му откри единствено отчаяние, неразбиране и дълбоко затаената болка на безутешно, безумно влюбения - а това я ужаси, защото вече не можеше и не искаше да отвръща на страховито силните му чувства. Разбра, че Вихрен ще насочи ревовера към Тихомир с негово съгласие, а това.... това не биваше, не трябваше да се случва....
- Ооо, неее, неее, моля те, върви си, мразя те, мразя те, страх ме е от тебе, върви си! - тя се разрида още по-силно и начина, по който се тресяха раменете й, накара очилатия, висок мъж най-накрая да повярва колко истинско е всичко. Той се изправи и погледна към Вихрен, ала този път усмивката му я нямаше:
- А бе ти наистина никога не си я обичал! Ако изпитваше поне малко любов към нея, щеше да ти стига, че е щастлива.... С мен е поне мъничко щастлива. Не го ли осъзнаваш!?
- Все още можеш да си тръгнеш! Никой няма да те нарече страхливец! - отвърна Вихрен и присви заканително очи, но устата му пресъхна, защото внезапно си даде сметка, че Анна никога не би допуснала в живота си слаб духом човек.... проумя, че другият му вярва, но въпреки това няма да отстъпи пред смъртоносния риск на руската рулетка.
- Ами давай тогава! Ама не ти стиска! - предизвика го другия и той натисна спусъка, а револвера взе, че поскочи като живо същество в ръката му. Изстрелът изненада дланта му със силата на отката си, а димът от дулото попречи да види ясно какво е причинил - но само след миг съзря шуртящия на тласъци, кървав фонтан от гърдите на падналия. Замръзна, вцепенен от изненада, а в същото време в съзнанието му се появи ужасяваща, непоносима мисъл - и тя не беше, че ще отиде в затвора, а че туко що е загубил Анна завинаги! Олюля, защото разбра, че със собствената си ръка е изгорил всички мостове към нея и няма връщане назад!

...Като на сън отвори барабана и освободи празната гилза, след което сложи по един патрон във всяко от шестте гнезда...

Осъзна, че би трябвало да почувства замайване и потрес, вина и християнско разкаяние заради стореното - но не изпита нищо, освен чувство на загуба! В сърцето си - където трябваше да има вихрушка от емоции заради туко що извършеното убийство - откри единствено празнота. Тялото му стоеше и дишаше бавно и равномерно, а после изведнъж в душата му изригна невероятно силното и остро ожесточение на губещия. То го накара се усмихне по неговия си горчив и горделив начин, но гримасата се оказа невъзможна - мускулите на лицето му се оказаха застинали в конвулсивна маска на гняв и ярост. В този момент той, без изненада и страх, в пристъп на някакво нечовешко, зловещо спокойствие, осъзна защо ръцете му зареждат оръжието.

Хвърли само един поглед към Анна, която лежеше ничком до потъналия в локва кръв мъж и плачеше върху бездиханните му гърди - направи го, колкото да се увери, че поне тя е в безопасност.

После, когато дойдоха господа полицаите, откри огън по тях!

И те му отвърнаха...