автор: milcho

Катя,
Знам че ти омръзнах?
Но нали искаше да чуеш за последната ми визита при Фрау Зайнер.
Та слушай. Ехо казваш, чуваш. Не знам. Като бездънна пещера съм.
И е чудно как има ехо. За него е нужно само една стая с дължина повече от около 17 метра. Като хола на фрау Зайтер. Там има ехо. Значи повече от 17 метра е, казах си когато за първи път останах сам там, в 1984. И тази зима на 23.12 пак бях в тази стая. В тоя хол. В село Шалкенмерен. Близо до град Даун. Не далече от Люксембург. Айфел. Вулканите. И пак бях сам. Но ми беше свито гърлото и ни можех да извикам. Пък и знаех, че има ехо. Бях поверил вече. А нея я нямаше вече. И Майка ми я нямаше. Хилмар дойде, донесе чаша с вода, същата "Геролщайн". Любимата и газирана вода. Само такава пиеше. И малко ми поолекна. И тогава придобих сили и сълзите ми потекоха. И Хилмар и той. Дойде и Гизела и донесе прясно изпечени ореховки.
Хилмар сконфузено (той си е винаги такъв малко сконфузен) изкара някакъв албум от 1989 от симпозиума в Армения, от банкета в Бюракан ...там бяхме с нея. После взе да се извинява, че нямал време, да почисти, понеже напуснали гарсониерата в Мюнстер, където отсядаха някога.... и те тъкмо му пратили багажа, в кашони, и всичко било накуп затова.... и още, книгите им, и тези на вуйчо и които били особено ценни, но аз не го слушах. А гледах картината нарисувана от нея със саксията с бели орхидеи и витражите й със изображения на мъглявини и звездни мотиви и белия и роял, който пееше и плачеше под пръстите й... малки пухкави, но игриви ... и си спомних как я запитах, Фрау Зайтер, от кой бе току що изсвирената пиеса (бе ручей от звуци, поразили ме с дълбочината си), а тя скромно до небрежност отвърна, аз просто импровизирах... и още и още Катя.
И Хилмар каза, а това е ГИзала, една наша роднина, тя малко говори английски, въпреки, че нямаше нужда, понеже разговора се водеше по немски и аз се стараех.
И сега се стягаме за Коледа ... нали утре е "Хайлиге-абенд" (Бъдни-вечер) и печенето на щолена (новогодишния кекс) ще се забави, но другия път като, дойдете, с Катя лятото, ще останете у нас (как у Вас, Хилмар ...у теб...) и ще си побъбрим. И ще отидем на ресторант...няма да е като с нея Хилмар. В Мьовенпик.
И се гледахме, вече в очите, и нямаше сълзи вече, само жал и адска мъка. И аз станах и си тръгнах, на изхода с ГИзела се разкланяхме, целунах и ръка. Но вратата беше вече отворена и лъхаше хлад. И се обърнах. Тогава усетих пак нещо в ръката си ...Хилмар ме буташе плик. Взех го. Залепен беше и не рачих да го отворя. Знаех какво е, чувствах го - снимка на фрау Зайтер, само не знаех коя е.
И се отправих към колата, без да се обръщам, но вече бях САМ и нямаше от какво да се притеснявам. И хлипах с глас. Къщата й, бялата къща, Белият дом, както го наричахме, вече не беше бял, а сив. Посивял беше и помръкнал. Потънал бе в храсти и дървета и не се виждаше от пътя, макар, че не бе много навътре в двора. Вдигнах очи. Збогом Фрау Зайтер, казах, този път, С БОГОМ повторих.
И пъхнах ключа и го завъртях. Мотора тихо, тихо и нежно, нежно, той ми отвърна - хайде да се прибираме при Сами. На завоя, където се блъснахме през онази 1988 с катеричката, леко намалих скоростта и се казах, Чао Шалкенмерен.
Сега единствената ми грижа беше да не пропусна отбивката за Люксембург и да кривна към Трир. Нещо което, е толкава естествено, когато караш и пишеш стихове едновременно, по скоро ги рецитираш. Е така е, проблем който ме спохожда все по често, и няма да свърши добре, според теб.
Пристигнах, а те бяха излезли, а нямах ключ. Едва преди два месеца се бяха нанесли в тази нова квартира, в която ги пренесохме в края на Октомври.
Татенце, ама Ти много бързо се върна, чувам гласа на Ирка по хендито, сега си идваме, ние сме наблизо. Седнах на една пейка отсреща в градинката.
Авеню дьо Боа, Авеню дьо Боа ... и се започна ...

Avenue du Bois,
еt toi, et мoi
nous chercha le toi,
l,Avenue du Bois!

Pourquoi, Pourquoi,
Avenue du Bois?
Parce que (nous) t,aimons,
l’Avenue du Bois!

Daniel, Irinel,
Samuel, et toi, (Лео!)
Nous,attendons, s,il vous plait,
A l,Avenue du Bois!

и след малко ги видях да слизат от Тоьотата.
Но това е една друга, ама съвсем друга история,
Катя.

ПП. А в плика имаше наистина снимка, даже две на Фрау Зайтер. Черно-Бели.
Дело на Хилмар. Едната, на която тя седнала ме гледаше в упор и сякаш казваше, Др. Цветков, нали все пак няма да зарежете напълно астрономията....
А на другата Тя права, до новия, по онова време, Перкин-Елмър ...”страхотен” микроденситометър, който можеше да сканира астро-плаки с размери до 50х50 квадратни сантиметъра, “Вундер дер Натюр” тогава ... такива два имаха само в Балтимор в Спейс Саянс Телескоп Института и в Мюнстер- Германия, където аз работех по нейна покана.
Свеждам очи и нещо искам да й кажа, но се чува нещо средно между мучене и стон. Не знам и какво в същност искам да кажа. Но е нещо, като лъжа. Т.е. искам да се измъкна да направя поне опит за измъкване от прекия отговор, че няма, че ще наглеждам и астрономията, че няма да я подведа и нея и Александър фон Хумболт също, но си знам, че това не е голата истина и ме е срам. И затова не я гледам в очите, а надолу ... в пода, по скоро съм вперил не зрящ поглед в бомбетата на обувките си, и се чудя как така не са кални ...
Елементарно Уотсън, казвам си ...в тая Германия просто няма кал!

Милчо КИРИЛОВ

10.02.2008 20:50 ЕЕТ София, Слатина.