автор: hristomatiev

Вървя по улиците прашни
с лула от акажу в уста,
замаян от енигми страшни,
нахъсан да ги разреша.
Със абаносово бастунче
през дебрите на мисълта,
дори и малко да накуцвам –
прескачам от това в он`ва.
Озоново съм разтревожен,
от хватката на топлината.
Глобално ми е невъзможно
сако от норки да намятам.
На франт обичам да се правя –
с мадами в светска мараня.
Стъргалото да ми припява
и да ги смайвам със стиха.
На февруари във средата,
по-влюбен даже от глухар
си спомням за оная дата,
която стана мой кантар.
Премерих чувства и разсъдък,
везните дълго колебах –
Но надделя страстта ми луда
и свойта орис прецакАх
Поезията ми стана майка.
Скатах се в нейните недра.
Но неизвестен ми е татко.
Затуй безименен ще мра.