автор: pasata

Колко смях има в прегръдката ни,
тичащи по онези сенчести алеи,
устремени към горещите плажове,
ръка за ръка –
ще вървим пеша,
докато намерим онзи кът,
в който ще коленича пред теб –
ти, моята принцеса на дюните,
аз, твоят рицар на вятъра и дивата вълна,
а пясъкът ще ни нашепва и гори,
полепващ по ръцете, по пръстите,
по лактите и коленете ни,
по гърдите ни, нозете ни,
докато твоята усмивка гони и докосва
блясъчетата в погледа ми,
докато дъхът ти ме приканва
да те целувам отново и отново
и да потъвам в нежността на твоите поля,
реки и брегове,
където вливат се и се поглъщат
сладостта и солта
на безбрежните води,
из които плували са неизброими
същества,
сред които и ние двамата с теб
споделяме миговете си
в дълбочината и екстаза
на това тъй лятно,
тъй топло, тъй близко,
и подлудяващо,
и приютяващо,
тъй наше,
тъй ничие,
тъй обещаващо,
неспомнящо
и незабравящо
море,
в което бленувах да бъда с теб
и да ти разказвам приказки,
и да изпивам всяка капка,
всяка глътка от извора на твоите стихове,
твоите очи, твоите докосвания, твоите устни,
това море, която си бяхме запазили
за най – щастливите дни,
за най – безкрайните минути,
това море –
една мечта,
на която отдадохме сърцата си –
може би, твърде рано,
може би, закъсняло,
сега то е там и ни чака
да се върнем и да тичаме пак двамата –
ръка за ръка,
през смях и през сълзи,
към онази дюна,
откъдето пак излита без страх
нашата чайка –
към далечния кораб с бели платна,
в който сънуваме един вечен и
несвършващ сън –
няма пристан за нас,
до деня, в който пак не намерим
този залив, безлюден и тих,
слушащ песента на сърцата ни.