автор: scenaristbg

Пиша това посвещение на себе си.
С пълно съзнание за този мой егоизъм,
който ви отрича.
Аз съм виновен, аз сам написах всичко,
успях да го оформя за другите хора,
които сега четат.
Приятели вие не ми помогнахте.
Вие се смяхте, не рабирахте, бяхте по-долу от мен,
а и все още сте там.

Ако не беше вашият присмех, вашите подигравки,
вашите подмятания, нямаше да мога да пиша сега.
Да пиша това посвещение,
не ме разбирайте погрешно.
Просто е така.

Искам да посветя на себе си това нещо,
не мога да го определя, пък и кой може,
защото осъзнавам какво се случва
и какво ще се случи.

Ще искате да ви разписвам бройки завист,
да ви посветя невежество и да прегърна вас,
вас и вашите несбъднати мечти.

Ритъмът се губи, аз също.
Не знам вече какво на кого посвещавам.

Вдъхновението погубва.

Нямам спомен, в ушите ми не кънти музика,
а няма светъл път пред мен.

Всичко е мрак, всичко е просто нищо,
аз съм нищо, вие също, посвещението е нищо,
понеже от нищо нищо не излиза.

Аз обичам себе си и вас, ерго обичам и нищото.
Няма ли някой да каже "Да бъде",
за да платя сметката. Вие сте винаги на вересия,
защото просто не знаете как се изработва вечност.

Моето посвещение се преобръща малко по малко,
нямам избор. Заслепен съм от мрак и въображаема мъгла.
Въображаема мъгла в чужда зимна вечер.
А Манифестът седи сега отворен -
и няма Бог, няма никой над някого и няма нищо.

И няма да давам обяснения, защо това и защо онова.
Ако вие ми бяхте казали кое какво е,
сега нямаше да си посвещавам увод.
А кои сте вие? Все едно. Вие сте Вие, с главното "В",
понеже трябва да кажа нещо на някого.
А понеже няма никой, казвам на себе си.

И сега си посвещавам нищото,
провокирам го да се стопи във мрака,
без да знам, че аз съм също мрак.