автор: hekasatae

към звука

Намалете!
С гръб съм към звука.
Знаете ли защо
плачат
децата ви?
Толкова късно е.
Вървях под снега.
През гари и влакове.
Сякаш се завръщам.
Колко исках
да съм се завърнала.
Отнякъде.
И колко много са трохите-
всички мънички трохи,
които си забравил.
А знаете ли защо
плачат
децата ви?
Разпуснете косите си,
отива Ви!
Кое си отива,
питам аз...
Пиша наопаки,
като една моя
бивша
приятелка
Бивши ли са приятелите?
Вратите се затварят!
Внимание!
Затворила съм ги...
Отсреща някой каза:
“Няма значение...”
Аз казах, че има.
А тя отдавана е някъде
Аз къде съм?
Помниш ли вчера?
Имате ли приятели?
Какво
щях
да кажа
тук?!?!?
Моли ме:
“Напишете имената им!”
А аз саркастично:
“Магия ли ще правя?”
Магия за какво...
За сините очи
на една моя
вечна
приятелка.
За къдриците
на първата ми любов-
намирам ги някъде.
Защо не спрях да ги търся?
За страха и топлината.
В думите –
във всичките думи
на една моя
сегашна
приятелка.
Към която нямах сили да изрека
нейните двадесет.
Махни това!
Защо?
Боли ли те от това пиано?
И мен ме боли.
Толкова ме боли.
Но ние обичаме да ни боли.
Не, няма да намаля.
А вие знаете ли
защо
плачат
децата ви?
Какво ги боли?
Не казват.
Мълчат.
И тихо крещят.
На вас?
О, не на вас!
А само да приглушат
пианото.