автор: Tiranozavar

Казва ми „Сега точно не мога. Не мога да помогна...“ Точно така каза. „Не мога да помогна...“ После млъква. От другата страна на линията. И до мен достига само предпазливото му дишане. Колкото да чуя, че е там. Че е все още отсреща.
Иначе светът е шумен. Прозорците трептят, зад тях е градът. Град със стоманени релси и електрически жици, с клаксони и спирачки, с огън зад устни от бетон и желязо. Този град хрипти и стене, ръмжи и се храни шумно с въздуха, с времето, с пространството. Скоро границите му ще опрат в края на вселената, убедена съм. Сега тя спокойно се храни. Поглъща бавно улици и магистрали, мостове и кули, жилищни сгради и хладносиви учреждения, автомобили и сателити... И бавно стиска устни. Дъвче и преглъща сухо. Докато не се пръсне. Докато смогът не я задуши и тя кихне изморено върху целия земен свят и го помете.
А ние с него имаме съвсем малко време. Той не вярва в това. Мисли, че разполагаме с достатъчно. Изрязвам статии от вестниците. В понеделник на първа страница, долу вляво пишеше „Арктическата ледена шапка се топи”. Подчертах заглавието с червено и оставих вестника на масата. Подредих вечерята. Зелена салата, телешко задушено със зеленчуци, крем карамел. Чаши за червено вино. Салфетки. И ужасяващата новина насред бялата ни маса. Представяш ли си морето да ни залее, го питах, докато привършваше със салата и преди да посегне към бутилката с вино. Само вдигна рамене и пречупи лява вежда. Така направи. Сви рамене.
Седмица преди това между нас сложих друго заглавие „Ел Ниньо скоро ще свари планетата”. Тъкмо опитваше от супата борш. Гореща и с много зеленчуци, нарязани на кубчета. Не повдигна рамене. Не пречупи лява вежда. Погледна ме над вдигнатата към устните лъжица и не каза нищо. Представяш ли си, казах, земята е само на един градус по Целзий от най-топлото си състояние от милиони години насам. Това означава, продължих, докато го гледам в очите, че тропическите бури ще стават все повече и повече. И тогава той върна лъжицата обратно в супата. Тя потъна заедно с парчетата целина и морков. Искаш ли да станем кръстници на ураган, попита. Не разбираш, сопнах се, не разбираш ли какво ти казвам. Разбирам, разбира се, че разбирам, каза той. А разбираш ли, продължих, че това въобще не е смешно. Опитвах се да бъда сериозна тогава. Но не прекалено сериозна. Опитвах също да се усмихна и си представях, че океанът стига ръба на устните ми. И че това е последното нещо, което той ще види преди потопът да го погълне. Знаеш ли, казах по-меко, това означава, че рибите, които сега обитават крайбрежията ще загинат. Просто ще се сварят и вместо да хвърляш въдицата си от плетения стол на плажа, ще посягаш към морето с вилица. Имаш развинтена фантазия, каза тогава той. Много добре помня. Каза точно „развинтена”. И продължи да се храни.
Преди новината за Ел Ниньо между нас стояха статии за ледения щит на Гренландия, за разпадането на айсбергите в Северния ледовит океан, за миграцията на застрашени видове на север, за края на мусоните в Индия, за разширяването на пустинята Сахара, за хищните кокалести пръсти на Гоби, която вече посягала към степта, за края на амазонската джунгла... А той стоеше отсреща ту с вилица и нож, ту само с вилица, ту само с нож или лъжица. Ту с пълна чаша, ту с празна, понякога в чашата имаше вода, понякога вино. Знаеш ли, опитвах да отклоня вниманието му, високата концентрация на въглероден двуокис задържа слънчевата светлина в атмосферата. Това е все едно, когато изключиш фурната, тя да продължи да грее, докато бавно стопи агнешкото печено, а заедно с него и цялата ни кухня. Настоявах! Спокойно можеш да пишеш романи на ужасите, отвърна тогава той. Точно така каза „романи на ужасите”. Така или иначе, продължи, ние няма да сме живи дотогава. Трябваше да се съглася. На свой ред вдигнах рамене и опитах да пречупя лява вежда. Не се получи.
Тогава започнах да изрязвам снимки. Деца от черна Африка с подути кореми, прашна кожа и изскочили от орбитите очи. Скелети на животни, срещнали смъртта си, агонизирайки от жажда под парещото слънце. Снимки на разрушени от урагани градове. Наводнени улици, съборени електрически стълбове, къщи, потънали до покривите в тиня. Ужасяващи новини за броя на жертвите и размера на разрушенията, за фалити на застрахователи и извънредни мерки срещу мародери... Сочех снимките с поглед и чаках отговора му. Не виждаш ли, исках да му посоча и с пръст, да забода показалеца си върху купчината апокалипсиси и да го питам язвително – все още ли си безразличен, все още ли, все още ли, а?! Но не правех нищо такова. Просто стоях с острия си поглед, забит в лицето му, докато се храни. Докато държи дистанционното и безразлично сменя каналите, докато говори по телефона и казва понякога „О, да, разбира се” и доста по-рядко „Разбирам, но ми е невъзможно”... „Разбирам”, така казваше... Не разбираш, исках да го прекъсна, тогава, но... Не намирах сили. Ако го направех, щеше да ме погледне учуден, да каже „Извини ме за момент” в слушалката и с тих глас да ме попита „Добре ли си?!”. Винаги така прави... Пита „Добре ли си?”, но не изчаква отговор.
Тогава му казах, че ние наистина нямаме повече време. По-точно казах, че не разполагаме с никакво време! И че той трябва да ми помогне. Трябва заедно да сигнализираме за опасността – за ефекта Ел Ниньо, за разпадането на ледените шапки на полюсите, за изчезването на видовете... Трябва да направим нещо, нещо спешно, настоявах. Добре, каза той. Каза го по-скоро решително, помня. Кимна с глава, усмихна се. И в усмивката нямаше съчувствие, убедена съм.
А сега съм тук. И той е тук. От другата страна на линията. Бе обещал да помогне, а тъкмо сега е моментът. Очаквам помощ също от полицията, от пожарната, от телевизията, от правителството, от...
Всъщност, не очаквам помощ от полицията, пожарната и телевизията. Казах му всичко това нарочно. Казах му, че стоя опасана с лесно запалима жица зад този прозорец и че вече съм изпратила предупреждение, че ще се взривя.
Така казах преди миг. Тихо и в ухото му. „Знаеш ли, ще се взривя...Тялото ми ще се разлети на части във всички посоки, а заедно с мен в тази сграда ще загинат други хора, ако не ги спрем...” И тогава усетих в дъха му нещо особено. Усетих мигновения ужас в устните му, схващането на врата, потрепване в цялото му същество. И чаках. За него едва ли има значение дали ще се взривя сега или след един час. Или след две минути... Имаме време, казваше той.
Имаме ли още малко време, попитах преди да отворя прозореца и все още с апарат в ръка. Колко време... Нарочно задържах дъха си. Също както прави и той. Докато паузата стане многозначителна. Той харесва многозначителните паузи...
Колко време, повторих и издишах в ухото му, имаме?