Звездите гледат кротко от небето и се усмихват плахо и потайно. Ноща е нежна, глуха, няма…Само от време на време се чува как някоя кола се надбягва с вятъра… или пък с времето?
Седя до прозореца и пиша редове от мисли на белия лист хартия.
Теб те няма! Може би никога не те е имало, само моята фантазия те е създавала наново и наново…За да не бъда сама.
Самота….не физическата, а психическата самота ме терзае. Тази в мислите, в истинското ми аз. Ще успееш ли да ме опознаеш мен - истинската, неприкритата, съблечената?
Луната ме гледа с насмешка и се плези. Тя ме е виждала, такава, каквато съм - смела в смеха си, сама пред своите приятели, неистова в плача си. Къде да гледам и кого да търся? И защо?
Да си сам пред себе си е истински красиво, неподправено и чисто. Дали аз сбърках или малко те обидих, или просто те уплаших? Кого ли питам и защо? Защо да търсиш отговор след случилото се, защо да търсиш остров истина, след като вече си преплувал океана? Може би заради мен самата или пък за да мога да се обвинявам, да размишлиавам, да запълвам дните си със сивота и със заглъхнало и тъпо ехо, изпълващо кръвта във вените ми.
Навън е тихо и спокойно. Студени струи есенно настроение се прокрадват през прозореца и ми правят компания. Не ми се спи, запалвам си цигара… Димът изпълва стаята и гали листа, по който пиша.
Да можеше да завали…Кротко и тихо, капките да трополят по пътя. Пътя, извървян хиляди пъти и в двете посоки. Да можеше да го изчисти и прохлади, да го ороси и да създаде почва за нови треви.
Есенен дъжд, спокойствие и жълти листа, шумолящи под стъпките… Какво друго му трябва на човек, за перфектното настроение?