През тая нощ, умираха звезди.
Избухваха внезапно скрити чувства.
Не беше трепет. Беше порив див.
И жаждата, взаимно да се вкусим.
Разгаряха пожари вътре в нас.
Изгаряха задръжки придобити.
И любейки се, мислехме на глас
със някаква обречена откритост.
Умирахме от безподобен страх,
че лудата ни нощ ще свърши бърже.
И че страстта, ще се превърне в прах,
който зората утре ще забърше.
Денят, ще е безстрастен съдия
подписал вече нашата присъда.
Ще си заминеш… Ще си тръгна аз.
Срамът – не е, гаранция за съвест!