автор: alkaltchev

Със сигурност,
излезе от чергилото
на спрялото
край извора пиано.

И ме повлече,
в есенната вечер
към някаква
измислена поляна.

Открасдната луна,
висеше глупаво –
отчупен рог,
от черепа на бивол
потънал в локва –
звездна и красива.
Там – в нея, мракът –
черен, като циганин
се чудеше дали да я насили.

Порочна тишина
скимтеше в ъгъла,
сама. И изоставена за дълго.
А огънят,
сълзите и избърсваше
с червено – жълта кърпа.

Коне!
Коне препускаха
в пространството,
изгубили
в галопа си
представа,
за път,
за време,
скиорост
и стопанин.

Петте кървящи струни
по гърба ми
трептяха в някакъв
безумен ритъм,
избил през пръстите –
протуберанси
на огненото слънце
във ръцете и…

Тревата!
Ох!
Тревата беше истинска
и…
раните по коленете.