автор: alkaltchev

Кучето бе легнало напреко,
на улицата. Точно по средата.
Приличаше на парцалива дреха,
захвърлена при бързане от някой.

Изглежда ,че асфалта беше топъл
и затова не смееше да мръдне.
То с тялото си пиеше живота,
а ние се бояхме, че е мъртво.

Припичаше на слънцето гърбът си.
И нищо друго, нямаше по – важно.
Колите се отбиваха от пътя,
а можеха спокойно да го смажат.

Опитах всичко. Помня , че го молех.
Развиках му се, че беда го чака.
А то едвам окото си отвори
и ме погледна, сякаш вижда мравка.

И бих ви се заклел, че проговори –
не ставало от мене самарянка.
Добро за него, щял съм да му сторя,
ако се махна – да не правя сянка.

Повярвайте, останах поразен,
като спасен от клада саламандър.
Лежеше на асфалта - Диоген.
А аз, … само се казвах – Александър.