автор: petinka

В килера свойте чувства си складирала-
потънали във прах и неизбежност.
Открехни си, мила, на надеждата вратата,
та полъх свеж да влезе. Безнадеждност
улавям в тебе, но дали така е-
предала си се доброволно на тъмата.
Недей, приятелко, не бива да я каниш,
остане ли - със теб навеки ще е самотата.

Лъч златен си пробива път с надежда
да стопли смръзналата ти сама душа.
Отвори, отново се открий за светлината-
запалена, ще заблести от любовта.